Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Какво правите тук?

— Трябва да ви питам нещо.

— След десет минути свършвам.

— Много е важно.

Мира потупа извинително жената по рамото и се обърна към Карлсън. Той извади снимката на Хал Брадшо и попита:

— Това той ли е?

— Моля?

— Мъжът, който е разпитвал за Фрида и ви е заплашвал. Той ли беше?

Мира взе снимката и сбърчи чело.

— Не.

— Не?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Погледнете още веднъж.

— Не беше той.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря приятелката ви, за да потвърди?

— Не беше той — повтори Мира. — Тя го погледна мило и добави: — Съжалявам. Искам да ви помогна. Но не беше той.

Карлсън кимна и прибра снимката в джоба си.

— Беше просто хрумване. — Думите му сякаш бяха лишени от смисъл. Изведнъж се почувства безкрайно уморен. — Благодаря — каза той и излезе на улицата. Няколко минути вървя без посока, после спря до един чинар и запали цигара. Защо беше толкова разочарован, след като това беше само предположение? Допуши цигарата си и я хвърли на земята. Разни мисли се блъскаха в ума му и той сякаш ги виждаше как прелитат. Сутринта Фрида му беше казала за усещането си, че някой винаги е една крачка пред нея. Същият този някой беше съобщил на Крофорд или на Хусейн за опитите му да й помогне. Карлсън сложи длан на челото си, сякаш да не позволи на мислите си да избягат. После извади телефона от джоба си и написа друго име в „Гугъл изображения“. Появи се снимка. Да.

Фрида стигна пеша до там. Тя не си сложи тъмните очила, защото не я беше грижа дали някой я вижда, или я познава. Беше предприела трудно пътешествие, за да стигне до истината и сега, когато я беше открила, не можеше отново да я изгуби, колкото и да й се искаше. Фрида си пое дълбоко въздух и потропа на вратата.

Карлсън се върна обратно в салона, хванал здраво мобилния си телефон, все едно снимката щеше да изчезне. Той я показа на Мира, която сушеше косата на клиентката си, и в голямото огледало я видя как кима бавно и утвърдително.

— Да — каза тя. — Да. Това е той. Да. Сигурна съм. Да.

Саша отвори вратата.

— Толкова се радвам. Влизай.

В антрето Фрида разтвори дланта си.

— Намерих това.

Саша се усмихна.

— Дървените животни на Итън. Разпилява ги навсякъде. Ще се зарадва, че тези отново са се намерили. Той е горе в стаята си — тъкмо му четях приказка. Може би скоро няма да заспи. Ще дойдеш ли да му пожелаеш „лека нощ“? Ще се развълнува, че те вижда отново. Не спира да говори за теб.

— Не точно сега.

— Но нали не си дошла само за да ми дадеш няколко миниатюрни животни?

— Точно затова съм дошла.

— Какво има? — Тя се втренчи в лицето на Фрида. — Плашиш ме.

— Намерих ги в джоба на една кухненска престилка, която бях оставила в апартамента на Санди. — Лицето на Саша беше безизразно. Фрида продължи. — Беше събрал всички вещи, които бях оставила в дома му, и хвърли по мен найлоновата торба, докато излизах от „Складовете“. Тогава го видях за последен път.