Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Знам, знам — каза Рубен. — Обадиха ми се от полицията.

— Ти какво им каза?

— Нищо особено. Дадох им няколко имена. И, разбира се, им казах, че тя най-вероятно си е отишла у дома или в частния си кабинет.

— Аз им казах същото. Вече проверяват. Помислих си, че може би се е обърнала за помощ към теб. Ти си неин стар приятел, а също и неин психотерапевт.

— Грешиш, не съм.

— Тя те познава от много дълги години. Затова си помислих, че може да те е потърсила.

— Нямах предвид това — отвърна Рубен. — Казвам, че не съм нейният психотерапевт. Вече не. Това беше отдавна, когато тя беше специализантка при нас. През последните една-две години посещава друг психотерапевт, когото много цени.

— Как е името му?

— Май че беше… — Настъпи дълга пауза. На Карлсън му се щеше да изкрещи на Рубен да си спомни по-бързо. — Телма някоя си.

— Смяташ ли, че би отишла при нея в такъв момент?

— Малко вероятно е, но не е невъзможно.

— Тогава ми кажи пълното й име и телефонния й номер.

— Почакай. Мисля, че знам къде да ги открия. Ще ти се обадя след малко.

Карлсън не можеше да си намери място от нетърпение и запристъпва от крак на крак. Кръвта пулсираше в ушите му. Той се втренчи в телефона си в очакване да звънне. Започна да брои. Каза си, че ще звънне, преди да е стигнал до десет. Телефонът иззвъня на четиринайсет.

— Телма Скот — каза Рубен.

Карлсън си записа телефонния й номер и веднага го набра, като се молеше тя да не е заета с пациент или да е в чужбина, или пък да спи. Той едва не подскочи, когато отсреща се чу женски глас.

— Д-р Телма Скот?

— Да.

— Името ми е Малкълм Карлсън. Аз съм инспектор от полицията и съм приятел на Фрида. Обаждам ви се спешно. Виждали ли сте я?

Настъпи мълчание. Карлсън се опита да си представи как той самият би реагирал на подобно обаждане. Дали звучеше убедително?

— Напоследък не съм я виждала — отвърна Скот. — Доколкото знам, има сериозни неприятности.

— „Неприятности“ е меко казано. В момента е в опасност. Трябва спешно да я намеря.

— Не знам къде е. Не съм я виждала и не съм говорила с нея през последните няколко седмици.

— Трябва да я намеря. Още сега. — Той спря, помисли малко, а после продължи: — Ако ситуацията е напечена, към кого би се обърнала за помощ? Полицията я търси у всичките й приятели, но аз си помислих, че може би ще потърси вас.

— Не ми се е обаждала. Много съжалявам.

— Разбирам — каза Карлсън с глух глас. Отново беше ударил на камък. Тъкмо щеше да каже „дочуване“, когато Скот попита:

— Как казахте, че е името ви? Карлсън?

— Да.

— Вие ли сте онзи детектив?

— Да, детектив съм.

— Тя ми е говорила за вас. Мислили ли сте, че може именно вас да потърси?

— Мен?

— Да.

— Но… — Той беше смаян. — Тя не знае къде съм.

— Не знае ли къде живеете?

Карлсън се загледа безмълвно в телефона си.