Натрапчиви мисли за петък [bg]

Накрая влезе вътре, изми чашата си и се качи в спалнята си. Загледа се в малката купчинка нейни вещи и си представи дома си: всички стаи бяха празни, а котаракът влизаше и излизаше през портичката, която Джоузеф му беше измайсторил. На пода беше черната торба за смет, която Санди беше хвърлил по нея, и тя отново извади едно по едно всички неща отвътре. Сгъна синята риза, сивите панталони и плетения пуловер и ги сложи при останалите си дрехи. Остави книгите край леглото, прелисти още веднъж скицника си, взе снимката, която Санди й беше направил и която носеше постоянно в портфейла си, и я смачка в ръката си. После взе кухненската престилка, която той й беше подарил, с намерението да я даде на Клои да я използва. Изведнъж чу как нещо изтрака слабо в големия джоб. Пъхна ръка, за да види какво имаше там. Погледна в дланта си и за секунда замръзна на мястото си.

Нима не го беше осъзнала досега? Нима всичките й усилия, цялото й обикаляне и тършуване, бягството й от властите беше една голяма заблуда, която не й беше позволила да помисли трезво и да види истината? Не можеше да прецени. Разкритието се загнезди в нея: студено и тежко. Навън звуците на летния ден изпълваха въздуха: коли, гласове на хора, смях, музика; вътре цареше пълна тишина.

Карлсън се прибра у дома. Започна да обикаля из празния апартамент. В детската стая той оправи завивките на леглата, сякаш Бела и Майки всеки момент щяха да се появят. Излезе в градината си, където слънцето вече светеше ниско на хоризонта и запали цигара. Притвори очи, заслушан в песента на коса, който си беше направил гнездо в гъстите храсти до задната стена. Вече не беше офицер от полицията. Тогава какъв беше? Кой беше?

Той си облече екипа за джогинг, сложи ключа си в един джоб и тръгна да бяга с бързо темпо, изпълнен с желание да се изтощи от умора и да изпразни мозъка си от мисли. Но една мисъл обсеби съзнанието му и той не искаше да се отърве от нея или пък тя не искаше да го напусне. Спря в парка, за да се съсредоточи. Лицето, което беше посетило Мира и Илеана, което ги беше заплашило, беше някакъв мъж. Те не бяха успели да го опишат, но същият мъж най-вероятно беше подал информацията на комисаря или на Хусейн. Кой би могъл да го стори? Кой би могъл да знае достатъчно за Фрида и за него, за да се свърже с висши полицейски служители с цел да го злепостави, а нея да я извади от играта? Кой ги мразеше толкова много, за да направи това: някой изпълнен с лична и интимна ненавист? Един образ изникна в съзнанието му и Карлсън не можа да разбере как така не се беше досетил досега. Трябва да беше той.