Произход на политическия ред [bg]

Но запазването на политическо разбирателство винаги е било трудно постижимо в контекста на арабския трибализъм. Този проблем излиза на преден план веднага след смъртта на Мохамед през 632 г. Харизматичният авторитет на Пророка бил достатъчен, за да крепи създадената от него форма на управление, която отново е заплашена от разцепление на съставните си части, а именно курайшите в Мека, ансарите или „помощниците" от Медина и другите приели исляма племена. Единствено с ловки политически ходове един от съратниците на Мохамед успява да убеди племената да приемат Абу Бакр за първи халиф или наследник. Освен всичко друго Абу Бакр бил специалист по племенно родословие и използвал знанията си за племенната политика, за да спечели консенсус в подкрепа на своето управление.

При управлението на първите трима халифи – Абу Бакр [632–634), Омар (634–644) и Осман (644–656), мюсюлманската империя се разширява със смайваща скорост, включвайки целия Арабски полуостров и големи части от това, което днес са Ливан, Сирия, Ирак, Иран и Египет. Най – фрапиращата победа е над персийската Сасанидска империя в битката при Кадезия, която е отпразнувана като голямо събитие от Саддам Хюсеин по време на войната между Ирак и Иран през 80–те години на XX в. След създаването на династията на Омаядите в Дамаск през 661 г. експанзията продължава с по–нататъшни завоевания в Северна Африка, Мала Азия, Синд[72] и Централна Азия. През 711 г. арабските армии достигат и завладяват Испания; те продължават своите завоевания на север от Пиренеите, докато най–накрая са спрени във Франция от Карл Мартел в битката при Поатие през 732 г.

Въпреки че арабските племена имат религиозни мотиви, икономическите стимули и тук са от решаващо значение, тъй като завладяването на богати, отдавна уседнали аграрни общества им носи огромни количества земя, роби, жени, коне и движимо имущество. Основният управленски проблем е този на всички чисто грабителски номади: разделянето на плячката по начин, който да не доведе до битки за дялове между отделните племена. Движимата плячка обикновено се разделя на самото място, като една пета се запазва за халифа и се изпраща в Медина. Свободната земя в завладените територии се поема като държавна земя под контрола на халифа, макар че голяма част от нея се озовава в ръцете на различни племена, участвали във военната кампания.