Произход на политическия ред [bg]

Проблемът с много от тези сравнения е, че не успяват да дадат обяснение как политическите системи на тези страни се коренят в тяхната социална структура и в тяхната история. Мнозина са убедени например, че съвременната индийска демокрация е страничен продукт на сравнително скорошни и донякъде случайни исторически развития. Според някои теории за демокрацията например за много хора е учудващо, че Индия изобщо поддържа успешна демокрация след спечелването на своята независимост през 1947 г. Индия не отговаря на нито едно от „структурните“ условия за стабилна демокрация: тя е била и в много отношения си остава изключително бедна страна; тя е изключително разпокъсана религиозно, етнически, езиково и класово; родена е в изблик на колективно насилие, което избухва периодично, щом различните групи кръстосат шпаги. От тази гледна точка демокрацията се разглежда като нещо неприсъщо на крайно неегалитарната индийска култура, внедрена от една колониална държава и без дълбоки корени в националните традиции.

Това е изключително повърхностен възглед за съвременната индийска политика. Не че демокрацията в нейните съвременни институционални проявления има дълбоки корени в древните индийски практики, както изтъкват наблюдатели като Амартя Сен. По–скоро курсът на индийското политическо развитие сочи, че в Индия никога не възниква социална база за развитието на тиранична държава, която би могла да концентрира властта толкова ефективно, че да проникне дълбоко в обществото и да промени неговите основополагащи социални институции. Моделът на деспотично управление, възникнало в Китай или в Русия, една система, лишила цялото общество – като се започне с елитите – от собственост и лични права, никога не намира почва в Индия нито при управлението на коренно индийско правителство, нито при управлението на моголите, нито при управлението на британците. Това довежда до парадоксалната ситуация протестите срещу социалните несправедливости, които нямат брой, обикновено да не са насочени срещу политическата власт, както в Европа и в Китай. Те са насочени по–скоро срещу социалния ред, контролиран от класата на брамините, и често намират израз под формата на разколнически религиозни движения като джайнизма или будизма, които отхвърлят метафизичните основи на земния порядък. Политическата власт се възприема като твърде отдалечена и твърде несвързана с ежедневието, за да има някаква роля.

Не такъв е случаят с Китай, където още в самото начало възниква силна държава със съвременни институции. Тази държава е способна на широкомащабно вмешателство срещу съществуващия социален ред, което успява да моделира усещане за национална култура и идентичност. Ранното превъзходство на държавата след това ѝ осигурява предимство при възникването на нови обществени формации, които оспорват нейното господство. Макар днес да се наблюдават симптоми за възникването на китайско гражданско общество в резултат на икономическото развитие и приобщаването към по – всеобхватния глобализиран свят, социалните действащи лица в Китай винаги са били много по–слаби от техните индийски аналози и много по – неспособни да се противопоставят на държавата. Този контраст е очевиден през III в.пр.Хр., когато Цин Шъхуанди и Ашока изграждат своите империи, и се запазва до ден днешен.