Произход на политическия ред [bg]

Имало обаче едно важно ограничение за тези роби: нито длъжностите, нито дадената им земя били тяхна частна собственост; те нямали право нито да продават, нито да завещават именията на децата си. Всъщност мнозина от тези войници били принудени да останат в безбрачие през целия си живот. Други имали семейства с поробени момичета, също насилствено отвлечени от християнски провинции, но децата им не можели да приемат статуса или длъжността на бащите си. Така че до каквато и власт да се домогвали, си оставали роби на султана, който можел да ги понижи или екзекутира по своя прищявка.

Институцията военно робство в Османската империя е изключително специфична в много отношения. Тъй като нито един мюсюлманин не можел да бъде поробен на законно основание, нито един мюсюлмански жител на империята не можел да се стреми да заеме висока държавна служба. Както в Китай, военната и цивилната бюрокрация били изключително меритократични със систематични процедури за набиране и повишаване на възможно най–добрите войници и служители. Но за разлика от китайската османската бюрокрация била достъпна само за чужденци, които етнически се различавали от обществото, което управлявали. Тези поробени войници и администратори се издигали в рамките на един служебен кръг, общувайки със своите господари и помежду си, но извън обществото, което управлявали. Както при много хора, които работят в затворени касти, те развивали силна вътрешна солидарност и можели да действат като сплотена група. В по–късни периоди на империята те успявали да детронират и дават властта на султани по свой собствен избор.

Не е изненадващо, че европейските християни, които били подвластни на набирането на момчета, както и тези, които живеели по–надалеч и само били чували за тази практика, се ужасявали от нея. Образът на една огромна могъща империя, управлявана от йерархия от роби, се превръща в символ и въплъщение на ориенталския деспотизъм за християнския Запад. През XIX в., когато Османската империя е в пълен упадък, за мнозина наблюдатели еничарите са странна и остаряла институция, която възпрепятства способността на Османската империя да се модернизира. През 1807 г. еничарите свалят султан Селим III, а на следващата година издигат Махмуд II на трона. През следващите години Махмуд укрепва позициите си и през 1826 г. избива целия еничарски корпус, наброяващ около четири хиляди души, като подпалва казармите им. След като премахва еничарите, османският владетел вече може да реформира турската армия и да я реорганизира по съвременен европейски стандарт.

Очевидно е, че институция, която отнема принудително децата от родителите им, заробва ги и насилствено ги кара да приемат исляма, е много жестока и несъвместима със съвременните демократични ценности независимо от привилегирования живот, който тези роби може би са живели. Подобна институция никога не е създавана извън мюсюлманския свят, което кара наблюдатели като Даниел Пайпс да твърдят, че тя е създадена по религиозни причини, които се коренят в исляма.