Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Тя основа и така наречената „Ерусалимска вечер“, на която освен Клара и Клотилда трябваше, волю-неволю, да взима участие и Тони. Един път седмично около разтеглената маса в трапезарията, под светлината на лампи и свещи, се събираха двадесетина дами на възраст, когато е вече време да се погрижат за по-добро място на небето; пиеха чай или „владишко“, ядяха хлебчета, намазани с масло, и пудинг, четяха на глас религиозни песни и статии и изработваха разни ръкоделия, които в края на годината биваха продавани на един базар и получената при продажбата сума се изпращаше в Ерусалим за мисионерски нужди.
Това благочестиво дружество беше образувано главно от дами, които принадлежаха към обществената сфера на консулшата, и в него влизаха сенаторша Лангхалс, консулша Мьолендорпф и старата консулша Кистенмакер; но други стари дами, по-земни и по-простодушни по нрав, като например мадам Кьопен, се присмиваха на приятелката си Бетси. Членки на дружеството бяха още съпругите на градските проповедници, а така също овдовялата консулша Буденброк, по баща Щювинг, и Зеземи Вайхброт заедно с неуката си сестра. Но понеже пред лицето на Исуса не съществуват рангове и обществени различия, на Ерусалимските вечери участвуваха също по-бедни и чудновати хора като например едно дребно, сбръчкано същество, преизпълнено от богоугодничество и модели за плетива. Тя живееше в болницата „Свети дух“, казваше се Химелсбюргер[65] и беше последен представител на рода си; тя самата се наричаше тъжно „последната химелсбюргерка“ и при това мушваше куката под шапчицата си да се почеше.
Но много по-забележителни бяха две други членки, две чудновати стари моми, близначки, които носеха пастирски шапки от осемнайсетия век и избелели преди няколко години рокли, вървяха ръка за ръка из града и вършеха добри дела. Наричаха се Герхарт и твърдяха, че водели потеклото си по права линия от Паул Герхарт[66]. Мълвеше се, че съвсем не били лишени от средства; но те живееха най-окаяно и даваха всичко на бедните.
— Мили мои — забеляза веднъж консулшата, която понякога се срамуваше малко заради тях, — бог прозира сърцата, но дрехите ви не са много спретнати... Човек трябва да държи на облеклото си.
Те само целунаха по челото елегантната си приятелка, която не можеше да се откаже от ролята на светска дама — целунаха я със снизходителното, любвеобилно и състрадателно превъзходство на нищия над знатния, който дири спасение за душата си. Те съвсем не бяха глупави създания и върху техните дребни, грозни, сбърчени папагалски лица блестяха кротко премрежени кестеняви очи, които гледаха света с някакъв странен израз на благост и мъдрост... Сърцата им бяха преизпълнени от чудновати и тайнствени познания. Те знаеха, че когато настъпи последният ни час, всички наши скъпи покойници ще дойдат с песни да ни вземат. Те изговаряха думата „господ“ с лекотата и наивността на първите християни, които са чули от собствената уста на учителя думите: „Не след дълго време ще ме видите!“ Те развиваха забележителни теории за вътрешен зрак и догадки, за пренасяне и странствуване на мислите, тъй като Леа, едната от тях, беше глуха и въпреки това знаеше почти винаги за какво става дума.
Тъй като Леа Герхарт беше глуха, на Ерусалимските вечери обикновено четеше тя, пък и дамите намираха, че тя чете хубаво и трогателно. Тя изваждаше от торбичката си една старовремска книга, която беше смешно и несъразмерно по-висока, отколкото широка, и носеше на предната корица в медна гравюра лика на техния прародител с неестествено издути бузи, хващаше книгата в двете си ръце и за да може що-годе да се чува сама, започваше да чете със страхотен глас, който ехтеше така, като че ли вятърът виеше в кюнците на печката:
Реши ли сатана да ме погълне...
„Хм — помисли си Тони Грюнлих, — кой ли сатана ще се реши да те погълне!“ Но не каза нищо, а продължи да яде пудинга си и се замисли дали един ден и тя ще стане толкова грозна като двете госпожици Герхарт.
Тя не беше щастлива, чувствуваше досада и се ядосваше на пасторите и мисионерите, чиито посещения след смъртта на консула бяха зачестили може би още повече и които по мнение на Тони се разпореждаха прекалено в къщата и получаваха премного пари. Последното обстоятелство засягаше всъщност Томас, но понеже той мълчеше, сестра му от време на време мърмореше под нос нещо за хора, които изяждали къщите на вдовици и в замяна ги залъгвали с дълги молитви.
65
(нем.) Небесен жител.
66
Прочут протестантски духовник, живял през XVII век, автор на сто и двайсет религиозни песни, смятани и до днес като най-хубави в протестантската църковна поезия.