Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Търговията е все пак прекрасна, действително ощастливяваща професия! — каза той. — Солидна, невзискателна, дейна, спокойна... ей богу, аз съм роден за нея! И като вътрешен човек в предприятието, знаете ли... с една дума, чувствувам се добре като никога. Отида заранта бодър в кантората, прегледам вестника, пуша, помисля туй-онуй, радвам се, че службата ми е хубава, изпия един коняк й после поработя нещо. Дойде обед, нахраня се в семейството, почина си и отида пак на работа... Пиша... имам хубава, гладка, чиста канцеларска хартия, хубаво перо, линия, нож за рязане хартия, печат, всичко първо качество, редовно... и свършвам всичко старателно, поред, едно след друго, и накрая прибера всичко. И утре е ден. И като се качвам горе за вечеря, чувствувам се преизпълнен от задоволство... всяка клетка се чувствува доволна... ръцете се чувствуват доволни...

— Господи, Кристиан! — извика Тони. — Не ставай смешен! Ръцете се чувствуват доволни!...

— Да! Така е! Значи, не си го изпитвала? Искам да кажа... — И той се разпали от желание да изрази, да обясни това. — Знаеш, затваряш пестника си... той не е много як, защото си уморен от работата. Но не е влажен... не те ядосва... Самият пестник се чувствува добре и приятно... то е чувство на себедоволство... Можеш да седиш съвсем тихо, без да се отегчаваш...

Всички мълчаха. После Томас каза напълно равнодушно, за да потули неудоволствието си:

— Струва ми се, че човек не работи, за да... — Но се прекъсна, не повтори нищо. — Аз поне имам други цели пред очите си — добави той.

Обаче Кристиан, чиито очи шареха из стаята, не чу тия думи, защото беше се замислил, и започна тутакси да разказва някаква случка, станала във Валпарайзо, някаква афера с убийство, на която той присъствувал лично...

— Но изведнъж човекът изважда нож...

Кой знае по каква причина Томас винаги се отнасяше неодобрително към тия разкази, каквито Кристиан знаеше много и които забавляваха чудесно мадам Грюнлих; консулшата, Клара и Клотилда изпадаха в ужас, а мамзел Юнгман и Ерика слушаха със зяпнали уста. Томас обикновено подхвърляше хладни подигравателни забележки и явно даваше да се разбере какво мисли, именно, че Кристиан преувеличава и лъже, което положително не беше вярно, но Кристиан разказваше вдъхновено и цветисто. Дали на Томас беше неприятно, че по-малкият му брат е скитал повече по света и видял повече от него? Или съзираше с неудоволствие в тия разкази с ножове и револвери някаква възхвала на безредието и екзотичното насилие?... Но беше несъмнено, че Кристиан нехаеше за братовото отрицателно държане към неговите разкази, той самият беше тъй всецяло погълнат от описанията си, че нямаше възможност да проверява дали те имат успех или неуспех пред другите, а когато свършеше, се оглеждаше замислено и разсеяно в стаята.

Ако изобщо отношенията, между двамата братя с течение на времето се влошиха, не Кристиан беше онзи, комуто хрумна да покаже или да таи каквато и да било вражда спрямо брат си, нито се осмели да изкаже мнение, съждение или преценка за него. Той мълчаливо и самопонятно не допускаше да се появи каквото и да било съмнение в това, че признава превъзходството, по-голямата сериозност, по-голямата способност, сръчност и достопочтеност на по-големия брат. Но точно това неограничено, равнодушно и невойнствено подчинение дразнеше Томас, защото при всеки удобен случай Кристиан стигаше с леко сърце дотам — да си придаде вид, че изобщо немари всяко превъзходство, сръчност, достопочтеност и сериозност.