Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Но не това го ядосваше. Той чувствуваше, че Кристиан разказваше тая случка с такава голяма радост само затова, защото тя му даваше възможност да говори с подигравка и презрение за работата.
Тогава майка им дискретно мина на друга тема.
„Много грозни неща има по земята — помисли си консулша Буденброк, по баща Крьогер. — Братя също могат да се мразят и презират, това се случва, колкото страшно и да изглежда. Но за такива работи не бива да се говори, трябва да се потулват. Не е нужно хората да ги знаят.“
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Една тъжна нощ през месец май чичо Готхолд, консул Готхолд Буденброк, вече шестдесетгодишен, получи сърдечни спазми и след големи мъки умря в прегръдките на съпругата си, по баща Щювинг.
Синът на клетата мадам Йозефина, който беше много ощетен в сравнение с по-силните брат и сестра, природени от мадам Антоанета, отдавна беше се примирил със съдбата си, а през последните години, особено след като неговият племенник му беше предоставил нидерландското консулство, ядеше без всякакво злопаметство бонбони против кашлица от тенекиената си кутийка. Старият семеен раздор — под формата на някаква обща и неопределена неприязненост — беше поддържан и подхранван по-скоро от жените в неговия дом: не толкова от добродушната му и ограничена съпруга, колкото от позастарелите моми, които не бяха в състояние да погледнат нито консулшата, нито Антония, нито Томас без едно мъничко отровно пламъче в очите си...
Всеки четвъртък, на традиционните „детски дни“, в четири часа се събираха в голямата къща на „Менгщрасе“ да обядват и да прекарат вечерта; понякога се вестяваха също консул Крьогерови или Зеземи Вайхброт с неуката си сестра. Именно тук дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ с непринудено предпочитание отваряха реч за изтеклия брак на Тони, за да накарат мадам Грюнлих да каже няколко думи, а те през това време да си разменят къси, иронични погледи... Или се впускаха в общи разсъждения каква недостойна суетност било да се боядисват косите и разпитваха крайно съчувствено за Якоб Крьогер, племенника на консулшата. На бедната, невинна и търпелива Клотилда — единствената, която действително трябваше да се почувствува по-долу дори от тях — те сервираха по някоя подигравка, която съвсем не беше безобидна като ония, които безпаричната и гладна девойка трябваше да понася от Том или Тони с провлачено и любезно недоумение. Те се присмиваха на Кларината строгост и прекалена набожност, откриха много скоро, че отношенията между Кристиан и Томас не бяха много добри и че, слава богу, не беше нужно да уважават Кристиан, защото виждаха в негово лице шут, смешен човек. Що се отнасяше до Томас, у когото не можеха да открият никаква слабост и който от своя страна ги срещаше със снизходително равнодушие и сякаш им казваше: „Разбирам ви и ви съжалявам“... към него те се отнасяха с леко отровно уважение. За малката, розова и угледна Ерика трябваше все пак да се каже, че тя изоставаше по обезпокоителен начин в растежа си. На това отгоре Пфифи, като се тресеше от учудване и в ъглите на устата й се появяваше слюнка, обръщаше вниманието на всички върху поразителната прилика на детето с мошеника Грюнлих...
Сега трите стояха разплакани с майка си край смъртния одър на бащата и макар да им се струваше, че дори тази смърт иде по вина на роднините от „Менгщрасе“, все пак изпратиха човек да им обади.
Посред нощ звънецът на пътната врата заехтя в широкото преддверие и тъй като Кристиан бе се върнал късно у дома и се чувствуваше болен, Томас стана и тръгна сам в пролетния дъжд.
Той дойде точно навреме, за да види последните конвулсивни тръпки на стария господин, след това стоя дълго със скръстени ръце в тая стая на смъртта и гледаше късото тяло, което изпъкваше под завивките, мъртвото лице с донякъде меки черти и бели бакенбарди.
„Ти не живя много добре, чичо Готхолд — мислеше той. — Ти много късно се научи да правиш концесии, да проявяваш съобразителност... а това е необходимо... Ако аз бях като тебе, щях още преди години да се оженя за магазин... Трябва да се пази външното приличие!... Изобщо искаше ли ти животът ти да бъде по-друг, а не какъвто беше? Макар че беше упорит и сигурно вярваше, че тази упоритост е нещо идеалистично, твоят дух обладаваше твърде малко размах, твърде малко фантазия, твърде малко от оня, идеализъм, който прави човека способен да крепи с безмълвен ентусиазъм — по-благат, по-ощастливяващ, по-задоволяващ, отколкото една потайна любов, — да брани, да издигне до чест, власт и блясък някое абстрактно благо, старо име, търговска фирма... Липсваше ти усет за поезия, макар че ти беше толкова храбър да залюбиш и да се ожениш напук на бащината ти заповед. Ти не обладаваше и честолюбие, чичо Готхолд. Разбира се, старото име е обикновено буржоазно име и човек трябва да го крепи, като доведе до, разцвет предприятието за търговия със зърнени храни, като издигне до почит, обич и власт собствената си личност, в един малък кръг от хора... Ти сигурно си мислил: „Ще се оженя за Щювинг, която обичам, не давам пет пари за каквито и да било практични съображения, защото те са дребнавост и еснафщина... “ О, ние също сме пообиколили света и имаме достатъчно ум, за да видим както трябва, че границите на нашето честолюбие, гледани отвън и отгоре, са тесни и невзрачни. Но на земята всичко е символ, чичо Готхолд! Ти не знаеше ли, че човек може да бъде големец и в малък град? Че може да бъде Цезар в някой среден търговски град на Балтийско море? Разбира се, за тона са необходими малко фантазия, малко идеализъм... а ти ти нямаше, каквото и да си мислил за себе си.“