Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Кристиан или Кришан — както обикновено го наричаха, — който от предишни години беше повече или по-малко познайник или приятел с всички, тъй като мнозина от тях бяха ученици на покойния Марцелус Щенгел, биде приет тук с отворени обятия, тъй като на търговците и жените беше известна неговата дарба да бъде забавен в общество, макар че не поставяха на високо равнище умствените му способности. Действително той даваше тук най-хубавите си представления, разказваше най-интересните си случки, играеше па клубното пиано ролята на виртуоз, имитираше английски и трансатлантически актьори и оперни певци, описваше по най-безобиден и най-забавен начин женски афери, станали в най-различни части на света — защото несъмнено Кристиан Буденброк беше „бонвиван“, — разказваше приключения, които беше преживял на кораби, по влакове, в Санкт Паули, в Уайтчапел, в джунглите... Той разказваше пленително, увлекателно, без усилия, плавно, с леко жаловито и провлечено произношение, смешно и безобидно като английски хуморист. Разказваше историята на едно куче, изпратено в кутия от Валпарайзо за Сан Франциско и на това отгоре — краставо. Един бог знае в какво собствено се криеше живецът на тоя анекдот, но в неговата уста той беше необикновено комичен. А когато после всички наоколо се превиваха от смях, той самият седеше с големия си извит нос, с тънката си, прекалено дълга шия, с червеникаворусите си, вече съвсем оредели коси, с някаква неспокойна и необяснима сериозност на лицето, с метнати един върху друг мършави, изкривени навън крака и шареше замислено наоколо с малките си, кръгли, хлътнали очи... Изглеждаше почти като че всички се смеят за негова сметка, като че се смеят на него... Но той не помисляше за това.

В къщи разказваше с особено удоволствие за кантората във Валпарайзо, за прекомерната горещина, която царувала там, и за някакъв млад англичанин на име Джони Тъндерстром, голям развейпрах, невероятен тип, когото той „Бог да ме убие, ако лъжа!“ — никога не виждал да работи, но който въпреки това бил похватен търговец.

— Боже мили! — каза той. — При тая жега! Но ето че шефът влиза в кантората, ние, осем души, сме налягали като мухи и пушим цигари, за да прогоним поне москитите. Боже мили! „Хм — казва шефът, — не работите ли, господа?...“ „Не, сър! — казва Джони Тъндерстром. — Както виждате, сър!“ И всички ние духваме в лицето му дима от цигарите си. Боже мили!

— Защо собствено казваш непрекъснато „боже мили“? — попита раздразнено Томас.