За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Според един закон у гърците робите, третирани прекалено лошо от своите господари, могат да бъдат продавани на друг. В последните години на Рим там също е имало подобен закон. Господарят, разгневен на своя роб, и робът, разгневен на своя господар, трябвало да се разделят.
Когато един гражданин малтретира роба на друг гражданин, този роб трябва да може да прибегне до съд. Законите на Платон, както и законите на повечето народи, лишават робите от правото на естествена защита; следователно на робите трябва да се даде право на гражданска защита.
В Лакедемон робите не са имали никаква защита — нито срещу несправедливостите, нито срещу оскърбленията. Положението им е било изключително тежко, защото те са били не само роби на господаря, но и роби на обществото; те са принадлежали на всички и на един. У римляните обвиненията срещу роба се оценявали само откъм интереса на господаря. Законът на Аквилиан не правел разлика между нараняването на животното и нараняването на роба; обръщало се внимание само на намаляването на цената. В Атина са наказвали строго, понякога дори със смърт оня, който малтретирал чужд роб. Атинският закон не е изисквал — и с основание — да прибави към загубата на безопасността загубата на свободата.
Глава XVIII
За освобождаването на робите
Съвсем очевидно е, че при едно републиканско управление колкото повече са робите, толкова повече освобождаване на роби трябва да има. Злото тук е, че ако робите са прекалено много, те не могат да бъдат обуздани; а ако пък освободените са прекалено много, те не могат да се изхранят и остават в тежест на републиката; да не говорим за това, че за републиката е еднакво опасно и прекаленото количество освободени, и прекаленото количество роби. Така че законите не трябва да изпускат от поглед и двете неудобства.
Различните закони и сенат-консулти в Рим, издавани за и против робството с цел ту да се ограничи, ту да се улесни освобождението, показват ясно колко трудно е било да се вземе определено решение за това. Имало е даже времена, когато сенатът не е смеел да издава закони. Когато по времето на Нерон от сената поискали да разреши на патроните отново да превръщат в роби неблагодарните освободени, императорът писал да не се издават никакви общи постановления, а всеки частен случай да се разглежда отделно.
Трудно е да се каже какви мерки в това отношение следва да вземе добре уредената република; това зависи твърде много от обстоятелствата. Но ето някои сьобоажения.
Не трябва изведнъж и чрез всеобщ закон да се освобождават голям брой роби. Известно е, че освободените у волсинийците роби, получили веднъж възможност да определят изхода на изборите, прокарали един отвратителен закон, който им давал право на първа брачна нощ с момичетата, които са се женели за свободнородени.
Има различни начини за незабелязано въвеждане на нови граждани в републиката. Законите могат да поощряват спестяването и така да дадат възможност на робите да се освободят. Те могат да определят известен срок за робство, както например са правели законите на Моисей, които ограничавали робството за евреи до шест години. Добре е също така всяка година да се освобождават известен брой роби измежду тези, които по възраст, състояние на здравето, трудолюбие биха могли да си набавят средства за съществуване. Може дори да се унищожи злото в самия му корен: тъй като голямото количество роби е свързано с голям брой различни занятия, които им се дават, би могло това количество да се намали, като се прехвърлят от робите на свободните част от тия занятия, като например търговията или мореплаването.
Ако свободните станат много, необходимо е гражданските закони да определят техните задължения спрямо патрона или пък това да бъде уточнено в самия договор за освобождаването им.
Разбираемо е, че тяхното положение би трябвало да бъде по-благоприятно в гражданско отношение, отколкото в политическо, защото даже при едно народно управление властта не трябва да попада в ръцете на низшите слоеве от населението.
В Рим, където е имало много свободни, политическите закони в това отношение са били превъзходни. На освободените са дали малко, но не са им отказали почти нищо. Те са имали известно участие в законодателството, но не са имали почти никакво влияние при вземането на решения. Те са имали достъп до държавните длъжности, дори до жреческите, но почти не са можели да се ползуват от тази привилегия поради безсилието им при изборите. Те са имали право на военна служба; но за да станат войници, им е бил необходим известен ценз. Нищо не е пречело на освободените да встъпват в брак със свободнородени; но не им е било разрешено да се сродяват със сенаторски родове. Най-сетне децата на освободените са били признавани за свободнородени, а те самите — не.