Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
Зад него Ша-Каан изгаряше демон с всеки прицелен пламък, опашката му се мяташе над неподвижните магове и помиташе нападателите на вълни. Всяко негово движение беше точно, всяка огнена струя попадаше в целта.
Но Троун, стъписан от чуждите за ума му пълчища, скимтеше гърлено и се въртеше в кръг. Челюстите му щракаха, лапите замахваха безредно и през цялото време се озърташе към Уил.
А демоните нападаха неуморно, плътно запълваха Студената камера.
— Отблъсквайте ги! Ние побеждаваме — избумтя гласът на дракона.
— Побеждаваме ли?! — дрезгаво подхвърли Хирад. Демони пълзяха по краката му, хапеха през кожените дрехи, забиваха нокти в главата му. Дори Незнайния, който винаги се владееше, охкаше от ухапванията и драскотините по голите му ръце. Хирад си представяше твърде добре как хем парят, хем смразяват, а и раните кървяха. Уил почти не се бранеше. Бледосиньото го покриваше навсякъде, той бе закрил главата си с ръце. Троун виеше и удряше по тварите, гъмжащи около приятеля му, но задните му крака се огъваха под тежестта на демоните, струпали се върху него.
Ша-Каан блъвна широк пламък вдясно от Гарваните, но и неговото златисто туловище беше покрито с адски изчадия, които не успяваше да отръска.
Демони напираха и отдолу, протягаха ръце към беззащитните магове. Незнайния изрева, гмурна се под размаханата опашка на дракона, откъсваше и захвърляше хилещите се твари далеч от тримата, които още отблъскваха гибелта. Докато я имаше Студената камера, Гарваните също имаха шанс. Но дори с нейната защита битката, клонеше към края си.
Уил изпищя — демоните се вкопчваха в лицето му.
— Не! — извика Хирад. — Махнете се от него, мръсници! Хвърли се към дребосъка и го събори на пода, забравил кинжалите си. Подобно на Незнайния започна да откъсва тварите от него. Троун видя какво прави и също навря муцуна, челюстите му смазваха сините телца.
— Ша-Каан! — изкрещя Хирад в шумотевицата. — Трябва да се махнем веднага!
— Още малко — увещаваше го драконът със задавен и някак далечен глас. — Можем да победим. Длъжни сме.
Но Хирад усещаше как се впиват в шията му, късат дрехите и стигат до кожата. Знаеше, че Ша-Каан се заблуждава. На Гарваните не им оставаше много време.
Ендор лежеше отпуснато на пода в Сърцето, притиснал длани към главата си, едното коляно щръкнало, другият крак изпружен. От устата му се стичаше слюнка, от носа прокапваше кръв, но поне беше жив.
Барас забеляза това смътно, напрегнал мисълта си във все по-безнадеждната борба да не позволи разпадането на короната.
Демоните предвкусваха победата и подигравките подяждаха волята му. Беззвучният вой на тяхната мана насищаше съзнанието му, отслабваше връзката му с формата, която Съветът трябваше да поддържа.
Преумората у всички беше очевидна. Капки пот, сълзи, бръчки, гримаси и напрегнати, прекалено сковани тела — те бяха живи изваяния на отчаянието и скорошното поражение. Ендор се нуждаеше от незабавна помощ, а бяха безсилни да направят нещо за него. А и за себе си.
— Още колко?… — изохка Селдейн.
— Колкото е нужно — отвърна Керела, но останалите знаеха, че не отговори на истинския въпрос.
Попаднаха в капан. Ендор се провали с щита, а не можеха да отделят никога от поддържането на короната, за да извърши възпиращо заклинание. Демоните не биха им дали време за това. Щом изчерпеха запасите си от мана, щеше да се случи все същото, както ако се откажеха незабавно.
Но не можеха да отстъпят пред демони. Не и докато имаше нищожна надежда нещо или някой да им помогне.
Барас преглътна съжалението. Толкова дълго бе очаквал спокойна старост в лоното на Школата, на която отдаде целия си живот. После започна нашествието на западняците и той се примири с гибелта си в защита на Школата.
Но това… Жалък, безполезен и безсмислен край в затворена стая, откъснат от чистия въздух и слънцето — такъв завършек не подобаваше на елф, нито пък на някой друг от Съвета. Скоро щяха да приемат неизбежното, но то беше недопустимо.
Той вдигна глава, без да губи от погледа си спектъра на маната и започна да втъкава наново нишки в короната.
— Барас? — немощно се обади Торвис.
— Проклет да съм, ако позволя на тези нечестиви изчадия да върлуват из моята Школа, из моето измерение. Няма покорно да чакам края!
Подчертаваше всяка дума с посягане на ума, което подсилваше крехката структура. Усети енергията на отчаянието да залива тялото му.
— Велики земни богове, не сме безпомощни! — изстърга и гласът на Керела. — Ако някой още има сили, нека покаже на тези мръсници кому принадлежи Балея. А който няма, нека упорства и не се оставя на слабостта.