Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
Острата стомана в ръцете на Гарваните подлуди демоните, те се блъскаха по повърхността на Студената камера и търсеха шанс да поразят някого. Начесто някой от тях се промушваше и отскачаше веднага с потъмняло синьо тяло, с разкривено от болка лице.
Но все повече демони прииждаха в прохода, настървението да се вкопчат първи в тела и души скоро щеше да засенчи страха от скок в пространство без мана. Хирад погледна нагоре. Там се събираха още, жадни за живота им.
— Твърде много са. Можем ли да ги победим? — усъмни се той.
— Нашата роля не е да ги победим — отговори Ша-Каан, тънка струя огън съсухри ръката на демон, бръкнал навътре. Създанието изчезна. — Колкото повече привлечем тук, толкова по-малко ще притискат Съвета на Джулаца. Трябва да приковем вниманието им към нас. Може би маговете ще успеят да затворят портала на Покрова.
— Ако не успеят?
— Тогава с нас бездруго е свършено. — Ша-Каан се озърна за секунда към своя Драконан и Хирад се ободри от увереността му. — Бий се, Хирад. Бийте се, Гарвани, както никога до този ден.
Първите демони се престрашиха да изтърпят мъчението на Студената камера и битката за оцеляване започна.
Натискът срещу съзнанията им набираше мощ, както буря се превръща в ураган, разкъсваше нишките, които крепяха короната, безмилостно изсмукваше запасите им от мана и им пречеше да се съсредоточат. Носеше и гласовете, и смеха. Колкото по-силни и уверени се чувстваха демоните, толкова по-наблизо се промъкваха и малко им оставаше да нахлуят в измерението на Балея.
Отначало Барас не различаваше нищо смислено в шумолящите гласове. Но постепенно те зазвучаха отчетливо, сляха се в един глас, наситен с надменния присмех на милиони. Обещаваше страдания. Вечни мъки за него и за всички, които са му скъпи. Уверяваше го, че ще има болка, терзания и нескончаема скръб. Обещаваше му ад.
Но само ако упорстваше да поддържа безполезното си заклинание.
Ако обаче се откажеше, ако пуснеше демоните да довършат започнатото, щяха да го пощадят. Всички щяха да бъдат пощадени. Е, да, може би някои щяха да умрат по улиците на града, но нима това беше твърде висока цена, за да се съхрани Съветът на Джулаца, връх на магията на Школата? Нима беше толкова недопустимо след дълъг живот на всеотдайност веднъж да помисли и за себе си? Пък и цената, платена в човешки живот днес, не можеше да се сравнява с добрините, които щеше да направи на бъдещите поколения. Само трябваше да се откаже…
Барас отвори очи стреснат, сърцето му биеше лудо. Всички в кръга бяха стиснали клепачи. Кордолан дори се усмихваше. А над тях короната се разпадаше полека. Изкусно завъртените ромбове отгоре се сплескаха, паднаха и изчезнаха. В средата пък крепящата я решетка се прокъса, по краищата връзката с Покрова се разръфа, проядена от вихрената мана, която демоните запращаха.
— Не! — кресна елфът.
Короната се разклати, сега възпираше демоните само поради вродения усет на маговете и техните инстинкти.
— Керела, опомни се! — рязко изрече той.
Назова по име Висшата магьосница, за да я свести, но имаше опасност това да я изхвърли от кръга. Рискът беше неизбежен. Барас се вкопчи мислено в частта от короната, която Керела поддържаше, докато тя се овладя и прошепнатите думи на съгласие бяха последвани от проклятия и заплахи към демоните. Елфът се обливаше в пот, сега от него зависеше твърде много в структурата на заклинанието.
След миг Керела се намеси и го върна полека да поддържа само своята част. Без да губи време, тя нареди:
— Заеми се с останалите. Задържай короната преди да им говориш. И внимавай.
Барас и Керела достигаха съзнанията на другите омаяни леко, сякаш будеха деца от дълбок сън. Чуваха демоните, чиито гласове подканяха да забравят истината — вместо подкупващи увещания звучеше яд, после ярост. Засега Съветът им се изплъзна.
Вилиф последен си възвърна пълната власт над ума. Изглеждаше обезсърчаващо уморен. Гърбеше се унило под товара на годините си. Ръцете му трепереха. Личеше, че скоро ще се изтощи докрай.
— Вилиф, ние ще надделеем — каза му Барас. — Вярвай в общата ни сила. Поддържай туптенето на Сърцето.
Вилиф кимна, погледът му се оживи малко. Но позите на маговете бяха по-красноречиви от думи. Разминаха се с бедата на косъм и го знаеха. Ако никой не им помогнеше, ако нищо не спреше необузданата мощ на демоните, щяха да бъдат победени. Рано или късно.