Мрак по пладне
- Автор: Баркли Джеймс
- Серия: Chronicles of the Raven #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мрак по пладне». Краткое содержание книги:
Демоните се нахвърляха отвсякъде с писъци. Нападаха все по-ожесточено. Хирад нямаше време да види как се справят приятелите му, имаше си предостатъчно грижи.
Мятаха се към него отгоре, отляво и отпред, зъбите като игли лъщяха в устите без устни, ноктите блестяха в зелената светлина. Лицата се кривяха от болка, телата потъмняваха като ръждясало острие, но те не се отказваха и още имаха сили.
Размахваше тежкия меч с дясната ръка, в лявата държеше кинжал. Цвърчащите гласове на демоните му обещаваха смъртта за него да се проточи вечно.
Варваринът им отвръщаше със смях и сечеше на зигзаг, а с кинжала мушкаше над главата и зад шията си. Чу болезнен крясък, един демон стисна чуканчето на отсечения си крак и се изгуби от погледа му.
Над него врявата стана оглушителна, Хирад завъртя меча над главата си и отблъсна враговете. Пет демона скочиха към маговете зад него. Той понечи да се извърти натам, но Незнайния го изпревари. Светкавичните дъги на двуръчния му меч бяха твърде бързи за изнурените без мана демони. Но нови се вмъкваха в Студената камера към незащитения му гръб.
— Гарвани, съберете се! — извика Хирад. — Уил, стой вляво от мен и вдясно от Незнайния. Ако трябва, обикаляй, за да опазиш маговете.
Уил прекъсна нападението си срещу два демона, пърхащи над главата му, и отстъпи назад, Хирад прогони гадините, застрашаващи Незнайния, който пък пусна меча на камъните и извади два дълги ножа от каниите на крачолите си. Застанаха в отбранителен триъгълник.
Над тях Ша-Каан продължаваше да изтребва демони без друг звук, освен кратко бучене на огнени струи. Хирад долавяше колкото е невъзмутим и пресметлив.
А демоните пак се хвърлиха отгоре.
Троун потискаше недоумението си, за да подкрепя човека брат. Нападаше неспирно реещите се във въздуха съскащи сини твари, които се промъкваха през зеленото небе. Челюстите му се впиваха в безвкусна и безкръвна плът, но тя изтичаше между зъбите. Знаеше, че им причинява болка, а раните изчезваха, щом пуснеше някоя от тях, за да захапе друга.
Те му вдъхваха по-силен страх от големия звяр, който май не беше враг нито за него, нито за хората, макар че можеше да ги унищожи с лекота. Сините твари не бяха птици, но летяха. Не бяха и хора, но ходеха на два крака, ако поискаха. Миризмата им го плашеше — чужда, не от неговата земя.
Заби лапа в синьо лице, съществото изчезна с квичене, но друго го захапа по ухото и сякаш огън плъзна по главата му. Вълкът нададе вой и разтръска глава, синята твар се блъсна в стената отсреща.
Ужасът го завладяваше, той се отдръпна, провесил език. Виждаше гъмжило от лица, устремили се към него. Изскимтя и се огледа към човека брат, който вече стоеше до останалите.
И тогава въздухът се оцвети в синьо.
— Те дойдоха — разнесе се гласът на Ша-Каан и Хирад се обърка за миг.
Погледът му се плъзна по повърхността на Студената камера. Нямаше ги гърчещите се тела на демоните, големи колкото деца. Вместо тях се взираха хиляди немигащи очи на лица като кукли. Тъмносините черти бяха по-груби, кожата изопната по ръбестите скули и челюсти, очите хлътнали дълбоко, устите малки, с остри зъби в тъмните венци.
— О, богове… — изпъшка варваринът.
— Не им позволявайте да впият поглед в очите ви. Пазете душите си — напомни драконът.
Изведнъж пространството над тях се изпълни с крилати или безкрили малки демони, врещящи от удоволствие, че посягат към нови души, но и от болка в отровния за тях въздух без мана. В Студената камера се натъпкаха стотици. Колкото и от тях да падаха изтощени, двойно повече напираха да ги заместят, но слабееха бързо.
Хирад също пусна меча и грабна втори кинжал.
— По-чевръсто, Гарвани! Да пазим маговете. Остриетата съскаха около главата и тялото му, режеха тварите една подир друга и ги отхвърляха. Варваринът тъпчеше и риташе, смазваше и трошеше немощните демони, които не умираха, а изчезваха.
Но те се вкопчваха в кожените дрехи, хващаха мятащите се ръце, хапеха го по темето и дърпаха ботушите му. Докоснеха ли плът, огън и лед пронизваха тялото му. Варваринът ръмжеше гневно и удряше още по-упорито.
До него Уил се задъхваше, от уплашеното му охкане по гърба на Хирад плъзваха още по-студени тръпки. Без да спира ударите си, варваринът му подхвърли:
— Уил, дишай дълбоко. Гледай кого сечеш, забрави болката. Няма да те убият, ако не стигнат до очите ти.
— Много са — изграчи дребосъкът.
— Но с всеки, който прогониш, стават по-малко.
Кинжалът в лявата ръка на Хирад разпори четири цвърчащи гадини и воплите им ги последваха към тяхното измерение.