Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Скоро бивакът се успокоил — съненото многолюдие пак се пръснало по шатрите и каруците. Мазен Илия вързал коня си и широко се прозял:
— Диви глави, дедин, диви!… Намясто да се зарадват, че се пръждоса, великият му с велик… Имането нали остави?… Побягнал, ама с две капки. Виж, ако беше побягнал на времето, кога кошът беше голям като ведро…
— Блазя ви — гледал подир изчезващите конници Злоокия. — С дар сте родени. И този дар се казва глупост. Не разбирате, че две капки са повече от цяло ведро… щом са последни.
И като се превърнал в гарван пред изумените им очи, бързо полетял към изгрева. Извисявал се все повече и повече, докато видял и Стоедин, и преследвачите му — конете им пъплели, малки като насекоми.
Пъплели?… Не, бясно препускали. Стоедин прекосил реката и поел през полето, направо срещу слънцето, което вече се подало. Преследвачите му го забелязали и яростно пришпорили, но напразно — разстоянието не се скъсявало.
— Така няма да го стигнем! — викнал Мальо в ухото на Рижия, задавил се от вятъра и блеснал с око. Разбрали се. Рижия изтръгнал копието от ръката на близкия конник, съборил го, Мальо веднага съборил другия и кипнала кратка, междуособна битка. Добре си помагали, Мальо и Рижия — скоро преследването продължили само те двамата — препуснали още по-яростно и стискали поводите на свободните коне.
Слънцето вече се надигнало и конят на Стоедин потънал в пяна. И конете на Мальо и Рижия били в пяна, но щом започнали да изостават, придърпали два от свободните коне, прехвърлили се върху им в движение и отпочиналите животни ги понесли с нови сили. Мальо се облещил и изревал с яростно тържество — конят на Стоедин поел по баира с орешаците и те видимо го настигнали.
Гарванът видял всичко това от висините. И ако не искал Стоедин да им избяга, не искал и да го настигнат тук. Спуснал се стремително зад хълма, кацнал е: пак се превърнал в Злоокия. Потърсил в тревата, видял зелен скакалец. Той ще е. Плюл върху му — и скакалецът се превърнал в приказно красив зеленикав кон. Възседнал го и препуснал през лозята — ей там, откъм хълма трябвало да се покаже Стоедин.
Така станало: преодолял стръмнината, умореният бял жребец стремглаво препуснал надолу към пасбищата. Злоокия го сподирил:
— Сине, бързай!… Гонят те!…
Настигнал го и препуснал до него тъкмо когато на билото се подали Мальо и Рижия.
— Господарю, двама станали!
Мальо присвил очи и се вгледал — сребърната одежда на Злоокия не можела да се сбърка:
— Аааа, пергишинът му с пергишин… на шиш ще го пека!
Отново се прехвърлили на отпочинали коне и препуснали подире им като вятър. Белият жребец вече изнемогвал — препънал се, но Злоокият успял да подхване Стоедин и го прехвърлил пред себе си. Долетял тържествуващият рев на преследвачите им.
— Ще ни настигнат! — давел се от вятъра Стоедин. — Спри ги!
— Не мога аз това, сине! Ти единствен можеш…
— Кажи как!
— Ето! — отскубнал от брадата си и му подал Злоокия. — Това са девет косъма! Колкото хвърлиш, толкоз години ще загубиш!
Стоедин сграбил космите с трескава ръка — крясъците на Мальо и на Рижия го блъскали в гърба — и осъзнал думите му:
— Но аз… имам само още… девет години!
— Може и да не затрябват всичките, сине!… Ала нищо друго няма да помогне! — кораво го погледнал Злоокия. — Инак и двамата сме загубени!
Тропотът на копитата зад тях неотвратимо приближавал и се смесвал с тропота на техния кон.
— Ти промуши пергишина!… — идел гласът на Мальо. — Великия ще го таманя аз! Аааааа!…
Ето, размахвали оръжия, още малко щели да ги връхлетят.
Стоедин пуснал косъм и зад тях се надигнала вихрушка — конете на преследвачите попаднали в нея и нарушили бяг, но скоро я преодолели и продължили да препущат подире им.
Стоедин пуснал още два косъма.
Мощен вихър загребал преследвачите, омотал ги — търкаляли се коне, мярнал се Рижия, който пълзял на четири и плюел. После прашното турло покрило всичко.
Стоедин успокоено отдъхнал. Отрил лице и вяло се усмихнал:
— Три години на прах… — но веднага додал: — Спасихме се. Ха по-полека, че на — душата му извадихме на кончето.
Злоокия задържал животното, конят минал в тръс и веднага пак го пришпорил: — Дий! Дий!… Рано се зарадва, сине!
И наистина, из тежкия, прашен облак отново се появили Мальо и Рижия — мръсни и одърпани, изгубили свободните коне, озверяло препущали и като ревели продрано, бързо ги приближавали: