Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Бистроокия меко се усмихнал.
— Е, какво, брате! Мислиш, че си ме надвил? — приближил лице към неговото Злоокия и кимнал към Стоедин. — На, виж го! Още гледа, но е вече мъртъв! В него няма и миг живот! И миг сила! Хайде, стигни я живата вода, пресегни се през невидимата стена! Ето, държи я в ръка, в този кошлешник е!… Но тази ръка е също мъртва! — и се закискал от сърце. — Ха де, на, носи си я, твоята капка!…
Стоедин се отпуснал, смъкнал се по стената и облегнал глава на прозрачната й повърхност. А Бистроокия прекрачил към Злоокия и опрял длани в неговите. Загледал го спокойно и кораво:
— Този път вече сбърка, брате. Много злини направи. Реши да опиташ и най-жестоката, а? Да спреш жадния току пред извора. И да гледаш как покрусата го убива по-мъчително от жажда.
— Направих го.
— Не си — държал очите му в погледа си Бистроокия и говорел на Стоедин. — Сине, излей моята капка върху тази невидима, невидима, невидима стена… Ти имаш още ден живот. Помниш ли, че ми го даде на тръгване? Сега ти го върнах. Твой е, имаш го. Цял ден, цял дълъг ден, дълъг, та безкраен — и в него вече всичките безкрайни часове са само твои.
Стоедин вдигнал коша-лешник и го опрял в невидимата стена, бавно го навел…
— Неееее! — извикал Злоокия, сякаш се изтръгнала душата му.
От гърлото на коша-лешник изпълзяла капката и започнала да се стича по невидимата повърхност като по въздуха. И сякаш от нищото се появил рехав дим. И когато невидимата стена изчезнала, стопена от капката жива вода, Стоедин паднал. А Злоокия и Бистроокия започнали да проникват един в друг, докато се слели в един човек — уж им приличал, а бил различен: попрегърбен дядка, очите му хем добри, хем дяволити, и като говорел — пофъфлювал. Навел се над Стоедин и го побутнал:
— Брей, човече, ха стига лежа!… Я’ го, опнал се като пенюга под навес. Верно, лежането е по-харно от седенето, ама кога те не чека ходене.
Стоедин се надигнал и се вгледал в лицето му:
— Ти кой си?… Единият… или другият?… Или… кой?
— Кой, кой. И единият, и другият — окашлял се дядката. — Па, ако речеш, ни единия, ни другия — пак нема да сбъркаш. Айде, дигай се, че двама старци на по два крака — като млад на четири.
Помогнал му, колкото могъл, да се изправи и навлезли в гората.
18
Нощта минала и пак развиделяло. Стоедин и дядката излезли от гората и закретали през пасбищата надолу, към нивите и лозята.
И нивите си били ниви, и лозята си били лозя… А там, където някога стърчал палатът на царица Параскева и принц Пулейко, сега лежели руини. И руините били стари, обрасли с бъзак и коприва.
— Господи, какво е ставало тука? — взирал се със сълзящи старчески очи Стоедин.
— А? — недочул дядката.
— Това беше палат… Тука беше…
— Било каквото било. Не гледай градежа, земята гледай, по нея си спомняй. Що свет я гази и минава по нея и заминава, и човек мре, и градеж мре… а тя си — същата… аха… Чакай сега, ей оттука ви погнаха, май… аха, ей натамо, па дръж, па убре-дебре… аха…
Отправили се към каменистия рид.
Камъни, камъни, камъни — отломили се, нападали… Други стърчели, проядени от вятъра, дъжда и слънцето… И камъкът старее.
— И ей тука, като го насметоха, момлячето, и… — спрял дядката. Спрял и Стоедин, безпомощно се вглеждал: и този камък приличал на човек, и онзи там… Кой от тях е камъкът-Невянка?…
— Ето… ето я — посочил Стоедин и извадил от пазва коша-лешник. — Сигурно това е тя…
— Чакай! — сърдито го спрял дядката. Ами ако е ей оня, другия камък?… Хайде сега, като бързата кобила.
Колко капки имаш?… Една капка имаш. Не случиш ли я…
Стоедин разколебано се лутал между камъните. Кретал, опипвал ги, взирал се със сълзящи очи…
— Бре, беля… Би кого да питаш, ни кой да покаже… И внезапно се сетил: потърсил в пазва и извадил бистрото камъче. Замахнал и го ударил в земята…
Невянка се появила, щастливо ококорена: — Стоедине, какво чакаш, та се бавиш? — и нетърпеливо пристъпила. — Рекох, че вече никога няма…
— Къде си!… — силел се да не мигне Стоедин. — Къде си, покажи!
— Па не видиш ли? — засмяла се Невянка и започнала да се размива. — Ето там…
И миг преди да изчезне, посочила камъка. И изчезнала, защото Стоедин издържал само толкова и премигнал. Но вече било все едно: ей сега, ей сега ще я съживи, завинаги… и вече…
Забързал немощно към камъка, препънал се, стигнал го и поел дъх. Вдигнал коша-лешник и го обърнал върху му.
Дядката вече не мърморел — гледал отстрани, притихнало и любопитно.
Ето, отронила се и последната капка жива вода. Заедно с нея изчезнал и кошът-лешник. Камъкът задимял и сякаш се стопил. От него се появила Невянка. Живата. Истинската.