Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Мислех да ви пощадя, ала… аааа, ваше тегло, та ничиеее! Каквото ви чака, на душманите си го не пожелавайте! — блещел диви очи Мальо.
Сега копитата на конете кънтели по твърдата земя на полето, осеяно с пелин и сухи храсти. Напред вече се виждала тъмната ивица на гората. Споменът направил надеждата на Стоедин нетърпелива и отчаяна:
— Пристигаме!… Още малко!… Дий! Дий!… Още малко!
— Още малкооо! — тържествувал Мальо. — Дий, твар! Ааааа!
— Сине! — викнал Злоокия. Нямало нужда от предупреждението му — Стоедин сам виждал, че не могат да се отърват.
— Ще бягаш, а? — задъхвал се Мальо и пръскал слюнки. — Е, избяга ли бря, велик с велик такъв!…
— Махни се, човече! — опитал да го вразуми Стоедин. — Защо ме гониш, защо ти е тая жива вода! Малко ли се налапа!… Само две капки са!… Защо ти са!…
— Кат я вземна, ще ти отговоря! — яростно пришпорвал Мальо.
— Господарю, да не почнеш да му обясняваш? — изхриптял Рижия. — Я го ръгни!
Стоедин отделил косъм и вдигнал другите в шепа:
— Махнете се с добро!
Но Мальо и Рижия вече ги налитали. Рижия размахвал меч, Мальо вдигнал копието и се прицелил.
Тогава Стоедин запратил със сила шепата косми върху им. Пред конете им като брада върху исполинско лице започнал да расте гъстак — преследвачите се заплели, паднали, а гъстакът растял и растял, докато ги скрил.
Стоедин мълчал и гледал едничкия косъм — едничката година живот, която му останала. Конят, непришпорван, преминал в тръс, после повървял ходом и спрял.
Слязъл от грохналото животно. Ето я, гората — ръка да протегнеш, и ще я стигнеш. Извадил от пазва коша-лешник и пак се загледал в нея, жадно и развълнувано.
— Спомни ли си? — скочил от коня и Злоокия.
— Аха… Ей до там ме изпрати, навремето — унесено се усмихнал Стоедин. — Сякаш преди вечност беше.
И млъкнал — Злоокия силно се изкискал и му посочил гъсталака: дълбоко в тъмнината му две човешки фигурки упорито преодолявали трънливата му мрежа, дерели се из драките и се виждали все по-ясно и по-ясно. Блеснали острията на меча и на копието.
Стоедин се хванал за гривата на белия жребец.
— Вече не е страшно — ей я гората. Стигнем ли я…
Злоокия духнал гривата, конят изчезнал и от ръцете на Стоедин паднал мъртъв скакалец.
— Какво… направи?
Взрял се потресено в очите му и несъзнателно отстъпил.
— Онова, което отдавна се готвя, сине — процедил Злоокия. Вече не криел тържеството на безмерната си злост, най-сетне станало онова, което искал и което преследвал още откакто изворчето избълвало Стоедин там, на брега, при стъкления остров.
Чак сега Стоедин се уплашил истински — отстъпил още крачка, обърнал се и затичал към гората смешно и немощно.
— Стой! — властно викнал Злоокия. — Пред тебе има стена! Невидима стена! Не можеш я премина!
Стоедин се хласнал в стената, трескаво зашарил с ръце, търсел пролука:
— Ще… мина… — задъхал се от отчаяние. — Не може, не е справедливо това… навремето как минах!…
— Мина, защото не знаеше за нея, глупако! — приближил го Злоокия. — Виж ги!
Мальо и Рижия, колкото изподрани, толкова и свирепи, най-сетне се изтръгнали от гъстака и затичали насам. Размахвали оръжия и вече не ревели, но се виждало, че са готови на всичко.
Стоедин облегнал гръб на невидимата стена:
— Какво искаш от мене?
— Виждаш ли ги? Ей сега ще довтасат. Хвърлиш ли срещу им последния косъм, ще ги спреш… Но ще умреш. Мигом.
— Какво искаш? Това ли искаш? — глухо запитал Стоедин.
— Не!… Стъпчи живата вода!… Стъпчи я веднага — и аз ще ги спра! Остава ти цяла година живот!… И в тая последна година ще ти дам всичко, което искаш!… Стъпчи я!
Стоедин гледал как Мальо и Рижия приближавали на скокове, слушал хрипливия им нечовешки рев и не чул нита как отвъд стената изтрополили копитата на Звездалията, нито видял как отърсил грива, превърнал се в Бистроокия старец и как облегнал длан на невидимата стена там, от другата й страна.
— Стъпчи я! — със сила повторил Злоокия. — Веднага!
— Не! — спокойно се обадил Бистроокия. — Хвърли косъма. Облегни длан на моята и го хвърли насреща им, сине.
Стоедин се обърнал и го видял — досущ същия, като Злоокия. Гледал го като пробуден… Облегнал длан в неговата.
— Сине, не го слушай! Ще умреш! — със сила викнал Злоокия.
Стоедин замахнал и хвърлил косъма към Мальо и Рижия тъкмо когато налетели, слепи от ярост. С тътен, направо от сухата, опечена земя се надигнала мътна вълна, пораснала и ги помела назад — за миг се мярнали някъде на гребена й… Вълната се отдалечила, помела и гъстака, отдалечила се още, и още — и оставила мокра следа, отново изчезнала в опечената земя.