Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Бум-край, ето какво — изрече тя. Излезе от къщата и закрачи към обора. Докато прекосяваше двора, държеше кедровото сандъче с протегнати ръце, сякаш вътре имаше нещо чупливо или взривоопасно.
2.
Вратата на кабинета й зееше отворена. На пода на коридора се очертаваше ярък четириъгълник — лампата бе запалена. Последния път, когато Лизи идва тук, излезе засмяна и не помнеше дали е затворила вратата след себе си. Мислеше си, че осветлението не е включено — по дяволите, изобщо не се сещаше да е запалила лампата. От друга страна обаче, по едно време бе абсолютно сигурна, че сандъчето на Доброто мамче се намира на тавана, нали? Може би някой от помощниците на шерифа бе идвал и беше оставил лампата включена. Предполагаше, че е напълно възможно. Предполагаше, че всичко е възможно.
Притискайки сандъчето към корема си, сякаш се стараеше да го защити, тя се приближи до отворената врата на кабинета и надзърна вътре. Помещението беше пусто… изглеждаше пусто… но…
Без каквато и да било боязън погледна в процепа между касата и вратата. „Зак Маккул“ не се спотайваше там. Никой не се спотайваше. Ала щом огледа по-внимателно кабинета, видя, че на дисплея на телефонния секретар отново блести яркочервена единица. Тя пристъпи прага, пъхна под мишница кедровата кутийка и натисна бутона „PLAY“ със свободната си ръка. След миг спокойният глас на Джим Дули изпълни помещението:
— Госпожа, мислех си, че вчера сме си уредили среща в осем вечерта. Сега виждам ченгета наоколо. Май не разбираш колко е сериозна работата, въпреки че според мен наличието на умряла котка в пощенската кутия е трудно да се изтълкува неправилно. — Той замълча. Лизи се взираше в телефонния секретар като хипнотизирана. „Чувам го как диша“ — помисли си тя. — Ще се видим скоро, госпожа.
— Майната ти — прошепна Лизи.
— Знаеш ли, госпожа, това не е никак… възпитано — каза Джим Дули и за миг тя си помисли, че телефонният секретар й отговаря. После осъзна, че е проговорил някой, който стои зад нея. За пореден път я връхлетя усещането, че се намира в някой от своите сънища; рязко се обърна и…
3.
…беше смаяна от невзрачността му. Стоеше на прага на малкия й, така и неизползван по предназначение кабинет в обора, с пистолет в едната си ръка и нещо, което наподобяваше пакет с обяд в другата, и въпреки това Лизи не бе сигурна дали би го разпознала при очна ставка, ако се намира сред мъже с работни дрехи в цвят каки и бейзболни шапки с надпис „Портланд Сий Догс“. Лицето му беше издължено и ненабраздено от бръчки, очите му бяха яркосини — лице на милиони янки, без да говорим за шестте или седемте милиона жители на планините от Средния и Далечния юг. Бе висок около метър и осемдесет, изпод шапката му стърчаха тьмноруси кичури.
Лизи погледна черното око на пистолета и краката й се подкосиха. Не беше някаква играчка, а истинско „пушкало“ — голям автоматичен (или поне тя го взе за такъв) пистолет, чиито куршуми със сигурност правеха големи дупки. Приседна на ръба на писалището. Ако бюрото не беше тук, със сигурност щеше да падне по задник на пода. За момент бе почти сигурна, че ще се подмокри, ала за щастие това не се случи. Поне в този момент.
— Вземи, каквото искаш — прошепна; устните й бяха изтръпнали, сякаш й бяха инжектирали новокаин. — Вземи всичко.
— Да се качим горе, госпожа — промърмори той. — Там ще си поговорим.
Мисълта да се окаже насаме с този човек в кабинета на Скот я изпълни с ужас и отвращение.
— Не. Вземи ръкописите и изчезвай! Остави ме на мира!
Той търпеливо я наблюдаваше. Отначало беше помислила, че неканеният гост е на трийсет и пет, но сега забеляза бръчиците около очите и устата му и реши, че е поне с пет години по-стар.
— Ще се качим горе, госпожа, освен, ако не искаш още от сефтето да получиш куршум в крака. Тогаз разговорът ни ще е много болезнен за тебе, щото в стъпалото има сума ти кости и сухожилия.
— Няма… няма да посмееш… заради шума от изстрела… — С всяка следваща дума гласът й се отдалечаваше. Сякаш се намираше във влак, потеглящ от гарата, и се подаваше от прозореца, махайки й за довиждане: „Чао-чао, малка Лизи, гласът ти те напуска, скоро ще онемееш.“
— Шумът хич не ме притеснява — заяви Дули, който явно се забавляваше от ситуацията. — Най-близките ти съседи ги няма — сигурно са отишли на работа, — а домашното ти полицайче духна по някаква работа. — Усмивката му помръкна, ала веселото изражение остана. — Нещо пребледня. Май като ме видя, изпадна в шок. Сигур, ей-сегичка ще припаднеш, госпожа. Таман ще ми улесниш работата.
— Стига… стига си ме наричал… — Щеше да каже „госпожа“, но изведнъж я обгърнаха огромни тъмносиви криле. Ставаха все по-тъмни и преди да почернеят и да закрият целия заобикалящ я свят, Лизи видя как Дули затъква пистолета в колана си („Дано си простреля топките — помисли си. — Де такъв късмет.“) и се хвърля към нея, за да я подхване. Така и не узна дали е успял, понеже изгуби съзнание.