Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Не, милорд. Но чух, че било пълно с преминаващи Бели плащове, всички отивали на запад. Как смятате, да не би старият Педрон Ниал да е замислил нещо? Алтара може би?
— Това вече не е наша работа, Барим. — Търпението на Брин беше на изчерпване.
— Аз знам накъде са тръгнали, милорд — намеси се Джони. — На запад, по пътя за Джеанна, и при това са дръпнали яко, както чух. — Каза го с тревога. — Милорд, говорих с двама търговски охранници, момци, които са служили като гвардейци, и пих с тях. Излезе, че са били в един бардак на име „Хубавата нощна езда“, когато онова момиче, Мара, влязло и помолило за работа като певачка. Не я получила — не щяла да си покаже крачетата, както правят певачките из повечето таквиз местенца, пък и може ли да я обвини човек? — и напуснала. Според както ми каза Барим, веднага след това тръгнали на запад. Не ми харесва туй, милорд. Тя не е от момичетата, дето ще си търсят такваз работа. Мисля, че се опитва да се измъкне от оня тип, Далин.
Странно, но въпреки цицината на главата си, Джони не хранеше лоши чувства към трите млади жени. По негово мнение, често споделяно, откакто бяха напуснали имението, момичетата били в някакво затруднение и трябвало да бъдат спасени. Брин подозираше, че ако изобщо успееха да ги настигнат, Джони ще го помоли да му ги повери, за да се грижи за тях като майка за щерките си.
Барим не изпитваше подобни чувства.
— Геалдан. — Той се намръщи. — Или може би Алтара, или Амадиция. Ще цунем задника на Тъмния, докат ги върнем. Не си струваше цялата дандания само за една плевня и няколко крави.
Брин не отвърна нищо. Бяха преследвали момичетата чак дотук, а Муранди беше лошо място за андорци. Само глупак можеше да хукне през Муранди заради очите на една клетвопрестъпничка. А колко по-голям трябваше да е, за да я гони през половината свят?
— Онез момци, дето говорих с тях — каза нерешително Джони. — Милорд, изглежда, много от старите момци… които служиха с вас, са изгонени от гвардията. — Окуражен от мълчанието на Брин, той продължи. — Наели са много нови хора. Много. Онез момци разправяха, че на по един от всеки четирима казвали, че не го искат повече. Таквоз нещо по-скоро ще вдигне крамоли, отколкото да ги спре. Имало едни, дето се наричали „Белите лъвове“ и се подчинявали само на този Гебрил — той се изплю, за да покаже отношението си по въпроса — и друга някаква тайфа, дето изобщо не били част от Гвардията. Не били набор на двора. Доколкото можаха да ми кажат, Гебрил вдигнал под оръжие десет пъти повече мъже, отколкото са гвардейците, и всички те се заклели в трона на Андор, но не и на кралицата.
— Това също вече не е наша работа — отвърна кратко Брин. Барим беше забил езика си в бузата, както имаше навик да прави, когато някаква новина го глождеше, но не знаеше дали да я каже и не беше сигурен дали е достатъчно важна. — Какво има. Барим? Хайде, изплюй камъчето.
Сбръчканият мъж го зяпна изненадан: така и не можеше да разбере как Брин се досеща, че премълчава нещо.
— Ами, милорд, някои от хората, с които приказвах, разправяха, че Белите плащове вчера разпитвали. За момиче, което приличало на онази Мара. Искали да разберат коя е и къде е отишла. Такива работи. Чух, че много се заинтересували, когато научили, че си е заминала. Ако им се наложи да си направят труда да я гонят, може и да не питат много-много дали е Мраколюбка, или не.
Брин се намръщи. Бели плащове? Какво ли можеха да искат Чедата на Светлината от Мара? Той изобщо не можеше да повярва, че е Мраколюбка. Но пък, от друга страна, веднъж бе видял младеж с лице невинно като на бебе, обесен в Кемлин, Мраколюбец, който бе проповядвал на децата по улиците в прослава на Тъмния — Великия властелин на Мрака, така го беше наричал. Младежът бе убил девет от тях в продължение на три години, доколкото можаха да установят, когато му се сторело, че могат да го издадат. „Не, това момиче не е Мраколюбка и съм готов живота си да заложа за това.“ Белите плащове бяха подозрителни към всички. И ако си бяха втълпили, че тя е избягала от Люгард, за да се скрие от тях…
Той сръга Пътник в лек галоп. Конят не беше бляскав на вид, но притежаваше издръжливост и смелост. Другите двама мъже скоро се изравниха с него и замълчаха, забелязали мрачното му настроение.
На около две мили от Люгард свърнаха към една горичка, където останалите мъже от групата бяха устроили временен бивак на една поляна. Повечето дремеха — сънят беше още едно от нещата, на които един ветеран наблягаше при първа възможност.
Будните разритаха набързо задрямалите и всички вдигнаха глави към Брин. Той замислено ги огледа. Сиви коси и плешиви глави, набръчкани от възрастта лица. Все още корави и във форма, но все пак… Беше пълен глупак, че рискува да вкара тези мъже в Муранди, само защото искаше да разбере защо една жена е нарушила клетвата си. А сега и Бели плащове. Колко ли далече от дома щяха да се окажат, докато цялата работа свърши? Дори сега да ги поведеше обратно, щяха да пътуват цял месец, докато стигнат Корски извори. А ако продължеше, нямаше никаква гаранция, че гонитбата ще спре преди да са стигнали брега на Аритския океан. Трябваше да върне тези хора у дома. Трябваше. Никакво право нямаше да ги кара да измъкнат момичетата от ръцете на Белите плащове. Можеше просто да остави Мара на правосъдието на Белите плащове.