Небесният огън

Той се провираше между фургоните, трополящи по разровената улица, без да обръща внимание на ругатните на кочияшите — всеки сносен взводен можеше да избълва по-добри дори насън — и накрая нахълта в един хан с червен покрив, наречен „Капрата на фургона“. Рисунката на табелата предлагаше изрично тълкуване на името.

Гостилницата беше като всяка друга гостилница в Люгард — с фургонджии и търговски охранници, рамо до рамо с коняри, налбанти и носачи, всякакъв сорт мъже, всички се смееха и говореха високо, като в същото време пиеха колкото могат, с една ръка на чашата, а другата — протегната да ощипе някое от сервиращите слугинчета. Колкото до последното, не беше по-различно от всеки хан или кръчма в някой друг град, макар че другаде бяха значително по-умерени. Приятно закръглена млада жена, по блуза, която всеки момент можеше да падне, се фръцкаше и подпяваше в единия кран на помещението върху маса, под тъй наречената „музика“ на две флейти и дванадесетструнна битерна.

Особен слух за музика той нямаше, но се поспря за малко и одобри песента й — ставаше за всеки войнишки лагер. Но пък, от друга страна, щеше да има голям успех дори и една нота да не можеше да изпее. С тази блуза набързо щеше да си намери мъж.

Джони и Барим вече бяха тук. Ръстът на Джони беше достатъчен, за да им уреди самостоятелна маса, въпреки олисялата му глава и превръзката, която продължаваше да носи около слепоочията си. Двамата слушаха момичето. Или поне го гледаха. Той ги докосна по раменете и без излишни приказки кимна към страничната врата, извеждаща към конюшнята, където един омърлушен кривоглед коняр беше прибрал конете им срещу три сребърни петака. Само допреди година Брин можеше да купи нов кон за толкова. Несгодите на запад и неприятностите в самия Кайриен бяха предизвикали хаос в търговията и вдигаха безумно цените.

Никой от тримата не проговори, докато не излязоха през градските порти и не се озоваха на почти безлюдния път, виещ се на север към река Сторн. Чак тогава Барим каза:

— Били са тук вчера, милорд.

Това Брин го беше научил. Три хубави млади жени заедно, явно чужденки, не можеха да минат през град като Люгард незабелязани. От мъжете, във всеки случай.

— С тях бил и един мъж с широки рамене — продължи Барим. — Изглежда, е същият, който подпали плевнята на Нем. Все едно, който и да е бил, отбили са се за малко във „Впряга с деветте коня“, но само са пийнали и са си тръгнали. Онази доманка, казаха момците, за малко не вдигнала крамола — така им се усмихвала и клатела бедра, ама после ги укротила по същия начин. Да ме изгори дано, нямам нищо против да срещна някоя доманка.

— Чу ли накъде са тръгнали, Барим? — попита търпеливо Брин. Той самият не бе успял да го разбере.