Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Госпожа Тарне? — Повтори го три пъти, все по-високо, докато ханджийката не благоволи да я погледне. — Госпожо Тарне, търся си работа като певачка. Мога да пея…
— Ха! Можеш, тъй ли? — изсмя се едрата жена. — Е, певачка си имаме, но защо да не наема още една, да я сменя, докато си почива. Я да ти видя аз краченцата.
— Мога да пея „Песента за трите риби“ — обяви гръмко Сюан. Това трябваше да е жената. Със сигурност в един и същи град не бе възможно да има две жени с коса като тази, нито да отговарят на едно и също име и хан.
Госпожа Тарне се изсмя още по-силно и удари един от мъжете на най-близката маса по рамото толкова силно, че той едва не изхвърча от пейката.
— Точно таз едва ли много ще се хареса тука, а, Пел? — Беззъбият Пел, преметнал през рамо камшик на фургонджия, се закикоти заедно с нея.
— Мога да пея и „Синьо небе зазорило“.
Жената се затресе и започна да си трие очите, сякаш се е просълзила от смях.
— Можеш значи, а? Ох, сигурна съм, че тая момците много ще я харесат. Хайде, дай да ти погледна крачетата. Крачетата, моме, иначе да те няма!
Сюан се поколеба, а госпожа Тарне я загледа. Както и все повече от мъжете. Но това трябваше да е същата жена. Сюан бавно надигна полите до коленете си. Високата жена я подкани нетърпеливо с жест. Затворила очи, Сюан набра още и още от полите си в ръце. Усети, че лицето й започва да почервенява.
— Пък е и скромна — изкиска се госпожа Тарне. — Е, щом певачеството ти свършва с тези две песни, дано поне крачетата ти да могат да накарат един мъж да падне по очи. Не мога да кажа, докато не й свалим тия вълнени чорапи, а, Пел? Добре, ела с мене. Какво пък, може и глас да имаш, но тук не мога да го чуя. Хайде, моме, размърдай си задника!
Очите на Сюан пламнаха, но едрата жена вече крачеше към задната част на гостилницата. Сюан пусна полите си и я последва, стараейки се да не обръща внимание на насочените към нея смехове и подмятания. Лицето й беше каменно, но отвътре тревогата се бореше с гнева й.
Преди да я издигнат на Амирлинския трон тя беше ръководила мрежата от очи и уши на Синята Аджа; някои от тях дори бяха нейни собствени подслушвачки, както преди, така и след това. Сега можеше и да не е вече Амирлин, и дори Айез Седай, но все още знаеше всички тези агенти. Дуранда Тарне вече служеше на Сините, когато тя бе поела мрежата, жена, чиято информация пристигаше винаги навреме. Очи и уши не можеха да се намерят навсякъде и степента на тяхната достоверност беше различна — оттук до Тар Валон имаше само една, на която можеше да се довери дотолкова, че да се обърне открито към нея, в Четиримата крале в Андор, но тя беше изчезнала — но през Люгард с търговските впрягове преминаваха много новини и слухове. Тук можеше да има очи и уши и на други Аджа — нямаше да е зле да не го забравя. „Предпазливостта връща лодката у дома“ — напомни си тя.
Тази жена отговаряше съвършено на описанието на Дуранда Тарне и със сигурност не можеше да има друг хан с това гадно име, но защо бе реагирала така, когато Сюан й се разкри като друга агентка на Сините? Трябваше да рискува, още повече че Мин и Леане по своему ставаха също толкова нетърпеливи, колкото Логаин. Предпазливостта връщаше лодката у дома, но понякога смелостта я връщаше натоварена с риба. В най-лошия случай можеше да удари жената по главата с нещо и да се измъкне през задния вход. Тя измери с очи ширината и ръста на жената, както и яките й мишци, надявайки се, че наистина ще може да го направи.
Влязоха в оскъдно обзаведена стая, с писалище и един стол върху малък син килим, голямо огледало на едната стена и, колкото и да беше чудно, къса лавица с няколко книги на нея. Щом вратата се затръшна след тях и врявата откъм гостилницата заглъхна, едрата жена се обърна и почти викна:
— Е, казвай. Какво искаш от мен? Хич не ща и да чувам имена и не ща и да знам дали са твои, или не са.
Част от напрежението на Сюан изчезна. Не и гневът й обаче.
— Нямахте никакво право да се държите по този начин с мен! Откъде накъде ще ме карате да…
— Имам всякакво право — сопна й се госпожа Тарне. — И бях длъжна даже. Ако ми беше дошла на отваряне или на затваряне, както е редно, щях да те натикам тук, без хич да му мисля. Да не си въобразяваш, че някои от ония мъже нямаше да се зачудят, ако те поведа насам като някоя отдавнашна дружка? Не мога да си позволя да се зачуди някой какви ги върша. Пак имаш късмет, че не те накарах да заемеш мястото на Сузу на масата и да попееш една-две песнички. И да внимаваш как се държиш с мен. — Тя вдигна заплашително широката си длан. — Щерки съм женила, по-големи от теб, и като им ида на гости, стъпват ситно-ситно, и говорят както трябва. И не ми се дръж нахално, че ще те науча аз тебе. Никой оттатък няма и да чуе ревовете, а и да чуят, няма да се намесят. — Тя кимна рязко, сякаш с това спорът беше решен, и опря юмруци на бедрата си. — Е, казвай сега какво искаш?