Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Сюан се спъна и залитна, сякаш пометена от вълната от смях. Успя да направи още три крачки, с лице, почервеняло като цвекло, и хукна навън.
На улицата спря да си поеме дъх. Сърцето й подскачаше. „Отвратителна вещица! Трябваше да…“ Вече нямаше значение какво е трябвало да направи — ужасната жена й беше казала това, което й беше нужно. Не Сали Даера — въобще не ставаше дума за някаква жена. Салидар. Родното място на Дийн Ариман, Синята сестра, която беше станала Амирлин след Бонвин и бе спасила Кулата от разрухата, причинена от Бонвин. Салидар. Едно от последните места, където на някой щеше да му хрумне да търси Айез Седай, ако се изключеше самата Амадиция.
Двама мъже със снежни наметала и лъскави брони яздеха по улицата към нея, откланяйки с неохота конете си встрани от движещите се фургони. Чеда на Светлината. В тези дни човек можеше да ги види навсякъде. Свела глава и поглеждайки предпазливо Белите плащове изпод периферията на шапката си, Сюан се дръпна към синьо-зелената фасада на хана. Те я погледнаха — корави лица под блестящи конични шлемове — и отминаха.
Сюан прехапа раздразнено устната си. Сигурно беше привлякла вниманието им с това, че се бе дръпнала. А ако бяха видели лицето й? Нищо, разбира се. Белите плащове можеха да понечат да убият някоя Айез Седай, ако я срещнеха сама, но тя вече не беше Айез Седай. Но бяха забелязали, че се опитва да се прикрие от тях. Ако Дуранда Тарне не беше я ядосала толкова, сигурно нямаше да допусне тази глупава грешка. Помнеше много добре времето, когато такава дреболия като забележките на госпожа Тарне нямаше да я обърка ни най-малко. „Ще я науча аз…“ Напомни си, че дните, когато можеше да вика при себе си крале и кралици, бяха отминали безвъзвратно.
Закрачи по улицата. Гледаше минувачите с такъв яд, че дори фургонджиите сдържаха подмятанията, които се канеха да хвърлят към една самотна хубавичка жена. Поне някои.
Мин седеше на една пейка до стената на претъпканата гостилница във „Впряга от девет коня“ и гледаше масата, около която се бяха струпали мъже — някои с коларски камшици, други с мечове, които ги издаваха, че са търговски охранници, едни прави, други седнали. Тя едва можеше да види Логаин и Леане, седящи от другата страна. Беше се намусила недоволно. Мъжете се хващаха на всяка дума, която Леане изричаше с усмивчица.
Въздухът се беше сгъстил от дима на лулите и бе изпълнен с бръщолевене, което почти заглушаваше музиката от флейта и тамбура и пеенето на някакво момиче. В песента ставаше дума за жена, която убеждава шестима, че всеки от тях е единственият мъж в живота й — Мин я намираше за интересна, въпреки че я караше да се изчервява. От време на време певицата мяташе ревниви погледи към отрупаната с мъже маса. По-точно към Леане.
Високата доманка бе влязла с Логаин и междувременно беше привлякла към себе си други мъже като мухи на мед с кръшната си походка и тлеещия блясък в очите си. За малко щеше да избухне кавга. Логаин и търговските охранници сложиха ръце на дръжките на мечовете си, ножове се наизваждаха, а набитият ханджия и двама типове с яки мускули нахлуха с тояги в ръце. Леане обаче бе потушила пламъците точно както ги беше запалила, с усмивчица тук, с някоя думичка там, с потупване на нечия буза. Дори ханджията се поусука около нея, ухилен като глупак, докато клиентелата му не го повика за нещо. А Леане смяташе, че още й липсва практика. Просто не беше честно.
„Ако можех да направя това пред когото трябва, щях да съм повече от доволна. Тя сигурно би могла да ме научи… Светлина, какви ги мисля!“ Тя винаги се беше държала така, че всеки да я приеме такава, каквато е. Не стига че й се налагаше да е с рокля, вместо да си носи палтото и панталоните, както винаги. „Ако си облечеш рокля с ниско деколте, ще те погледне. Имаш да покажеш повече, отколкото Леане, а тя… Я престани!“
— Трябва да тръгнем на юг — каза Сюан над рамото й и Мин се стресна. Не беше забелязала влизането й. — Веднага. — По блясъка в сините й очи Мин разбра, че тя е научила нещо. Дали щеше да го сподели, беше друг въпрос. В повечето случаи Сюан, изглежда, продължаваше да си въобразява, че все още е Амирлин.
— Не можем да стигнем друго място с хан преди да се мръкне — каза Мин. — Бихме могли да наемем стаи тук за през нощта. — Щеше да е приятно да поспи отново в легло вместо под плетове и в купи сено. Логаин беше склонен да им наема и отделни стаи, но Сюан беше пестелива и не се съгласяваше.
Сюан се огледа. Посетителите или зяпаха Леане, или слушаха певицата.