През дебрите на Балкана

— Няма ли достатъчно основания?

— Нито едно основание, няма да се окаже от полза. Нали ми каза, че има три паспорта: тескере, буюрулду и дори ферман. Той не само е под закрилата на властите, но е и покровителстван от султана. Ако поискат да го арестуват, той ще покаже книжата си, ще му се поклонят и ще се поставят на заповедите му. Това ми е познато. Но дори и да го затворят, той ще им се изсмее. Той е франк и може да се позове на консула си. И ако вицеконсулът се страхува от нас, то има генерален консул, който изобщо няма да иска да ни изслуша.

— Имаш право. Значи трябва да действаме.

— Но как?

Тогава просякът замахна енергично с ръка и каза:

— Какво толкова има да се приказва? Той е предател и убиец. Забийте му един нож и тогава ще млъкне и нищо няма да може да издаде.

— Прав си — съгласи се исмиланецът. — Брат ми е мъртъв. Кръв за кръв. Осакатили сте коня му, за да може да го настигнем по-бързо. Защо изобщо трябва да го пускаме да си тръгва оттук? Ножът ми е остър. Като заспи, ще се промъкна до него и ще забия острието в сърцето му. Тогава сметките ни ще са уредени.

Тогава коларят припряно възрази:

— Не може! Аз съм ви приятел и ви помагам, съгласих се да го приема при себе си, за да можете да го наблюдавате по-добре, и ще продължа да правя каквото мога. Но не искам да умира в къщата ми. Не искам да ходя при съдията, защото при мен е било убито протеже на падишаха.

— Страхливец! — изръмжа исмиланецът.

— Млъкни! Знаеш, че не ме е страх. Вече изтърпях достатъчно неприятности. Ратаят ми е ранен. Дори мисля, че чужденецът предполага, че ние сме го направили.

— Как би могъл да се досети?

— Спомена нещо за карфици. Може дори да е открил иглата в крака на коня. Тези неверни франкски кучета имат дяволски очи. Виждат всичко, което не бива да виждат.

Тогава единият от двамата непознати за мен мъже дръпна чибука си от устата и каза:

— По-накратко! Приказките са за жените, а ние сме мъже и трябва да действаме. Манах ал Барша ще ни чака при развалините на Остромоджа, за да му кажем дали сме обезвредили тези кучета. Двамата с брат ми трябва да му занесем тази вест и нямам намерение да чакам цяла вечност.

Тези думи бяха много важни, защото ме упътваха къде да търся бегълците. С голямо напрежение очаквах да чуя какво решение щяха да вземат. Човек изпитва много странно чувство, като чуе, че трябва да бъде убит.

Опитвах се, разбира се, да не изпускам нито дума. Затова още повече се ядосах, когато долових вън шумолене в сеното. Вдигнах глава. Сигурно това беше котката, за която бе говорил стопанинът. Животното се разхождаше тук по съвсем неподходящо за мен време. Гласовете долу вдигнаха голям шум. Но още по-голям шум се вдигна в този миг пред гълъбарника. Чу се тежко падане и едно гневно «ах!», после всичко утихна. Тихо беше и в стаята под мен.

Като погледнах надолу, видях, че всички се ослушват. Истинско щастие беше, че тъкмо в този момент бяха започнали да говорят по-високо отпреди.

— Какво беше това? — попита просякът.