Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
5.
Толкова приказки изприказвах, за да разкажа за други, неважни неща, та чак гърлото ми пресъхна. И сега искам да кажа нещо важно и страшно, а диря думите като зърна в житна яма напролет, когато всичко е изядено.
Тя — „малката смърт“ — посети Кубрат три нощи преди новолуние. А тогава нощите не само са тъмни, но са ялови, затова никой от тридесетте хиляди воини, легнали в шатрите, не съжаляваше, че не е при жена си. Защото в такава нощ — все едно — нито една жена няма да ти даде да се доближиш до нея. Заченатото в нощ преди новолуние или е сакато, или е проклето, а поход, започнал преди новолуние, завършва с плач. И това го знаеха всички конни народи, та в тия нощи стражите дремеха, защото страхът от нещо по-силно от сабите на врага сковаваше мишците на конниците.
В такава безлунна черна нощ хан Кубрат се прибра с походната си шатра, разпъната на могилата с истукана, встрани от становете на тумените и се приготви за сън.
А наоколо степта вече спеше. Не се виждаше нито една звезда и макар небето да беше невидимо в мрака, струваше ти се, че то е слязло ниско над степта. Воините Дулу, налягали в двускатните шатри, стенеха в съня си. Някъде далеч в степта пасяха коне, ала не се плъзгаха в мрака с красотата и плавността на истински коне, които не се уморяваш да гледаш, а се гърчеха и подскачаха като осакатени, защото бяха спънати с ремъци или за предните нозе, или за преден и заден крак. И долиташе стенание на сова, чието пернато тяло беше клето убежище на призрака на предател или страхливец — и той дълго трябваше да скита над степта, докато Тангра го прибере при сенките на прадедите му. И свиренето на щурците се вдигаше приглушено и тревожно, като че ли ниското небе притискаше песента към тревата.
Три стотни обграждаха с пръстен шатрата на Кубрат и сто души стояха прави, но макар да бяха близо един до друг, едва се различаваха в мрака. И в краката им лежаха другите двеста души, които трябваше да ги сменят, стопени като трупове в ниската трева. А над главите на правите воини прелиташе бухал толкова безшумно, че човек се питаше дали не е оглушал и дали сянката не му се е привидяла. И прилепите се спускаха над заспалите хора току до лицата им и отлитаха, сякаш диреха в мрака познато лице. Падна роса и над степта замря всеки полъх и всяко ухание. Дори жрецът до мъждукащия огън пред шатрата на Кубрат положи глава между коленете си, както беше клекнал, и спря да хвърля сухи билки върху посивелите въглени. И Каменният истукан не се виждаше в мрака, но всички знаеха, че е там.
А в шатрата гореше светилник — пълнеше шатрата с кротко сияние, и душата на хан Кубрат с покой и радост. И нито Кубрат, нито Аспарух не промълвяха ни дума. Кубрат обичаше тези мигове преди съня, когато оставаше сам със сина си. И душата му се отпускаше, защото което беше свършено през деня, беше свършено, а което не беше свършено, щеше да се свърши утре или в дните след утре. И хан Кубрат свали дрехите си и като се наметна с обърната вълча шуба, с козината навътре, седна на коженото седало с гръб от плетени върбови пръчки. И гледаше как синът му се готви за сън. А сенките играеха върху мишците под смуглата кожа на сина му, изгладени като речни камъни. И Кубрат се радваше на дългите ръце и нозе, на широките голи гърди и тесните бедра, препасани с бяла кожа. Струваше му се, че когато Аспарух мълчаливо и гъвкаво се навежда и изправя, сякаш чува някаква далечна бавна песен. И Кубрат не мислеше, че някога духът му е обитавал в такова същото младо и силно тяло, а само се радваше на младостта на сина си.
И полуголият Аспарух прекрачи към баща си и му протегна дългата си гола ръка с дълги пръсти. А Кубрат вдигна своята ръка — и тя дълга и с дълги пръсти — и двете ръце едва се докоснаха. И по гладкото лице на Аспарух плъзна като светлина едва доловима усмивка, и Аспарух тихо каза:
— Татко, нека бъде нощта ти спокойна и нека боговете ти дадат утре отново да видиш слънцето. Край. Свършек.
На тия думи научи Кубрат своя син преди седем години, когато за пръв път легна да спи с него в една шатра. А казваше Аспарух: „Край и свършек“, защото навремето след всяко преднощно прощаване пак се досещаше нещо и пак питаше баща си, та Кубрат трябваше да измисля едно наистина последно пожелание.
И Кубрат каза:
— Сине, нека бъде нощта ти спокойна и нека боговете ти дадат утре отново да видиш слънцето. Край. Свършек.
Двете ръце се разделиха и Аспарух с малка ножица отряза и скъси фитила на светилника. И в полутъмнината Кубрат си легна и чу как синът му задиша тихо и равномерно. А овчата кожа, с която се завиваше Кубрат, стигаше до устните му, но той не я отдръпна, дори му беше хубаво да допира с устните си нежните влакна. И си помисли, че някога това е било кожа на живо същество, но прогони тази мисъл, пък и не успя да си го представи. И повече нищо не запомни.