Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Когато хан Кубрат влезе, юношите се изправиха на крака и дълбоко се поклониха. И всички — дори най-гордите — завидяха на Аспарух, който вървеше до великия Кубрат. И ако не му завидяха за баща му, завидяха му за високия ръст, широките плещи и походката на млад барс. А Кубрат седна и сложи Аспарух до себе си от лявата си страна. И юношите бяха чули дълги разкази за живота на хан Кубрат, защото истината беше, че Кубрат им ги разказваше заради Аспарух. Щом останеха сами двамата, Кубрат като че ли изпитваше свян да разказва за себе си.
И Кубрат се усмихна и каза:
— За какво обещах да ви разкажа?
И десетина детски гласа — на по-малките — викнаха едновременно и отговориха:
— За похода срещу Абд ар Рахман!
И всички се радваха, защото между тях нямаше нито един арабин.
И хан Кубрат разказа:
— Това се случи преди четиринадесет лета, в годината на Петела — ще рече в лято 654-то, според летоброенето на християните. Алп Илитвер ми изпрати обгорено гарваново крило и вест, че от юг идват странни конници, облечени в бяло като жени, на чудно хубави коне. Това бяха арабите. А бяхме вече чували, че били невиждани стрелци с лък, та дори в една битка всичките им врагове били улучени от стрелите им само в очите. Алп Илитвер искаше помощ. И аз тръгнах начело на двадесет хиляди саби, заедно с две хиляди дулусци, водени от Ак Йола. А от тези двадесет хиляди конници само десетниците бяха влизали в битка; другите се бяха учили да секат колове и сайги. Чудех се как ли ще се държат в битка.
Когато стигнахме Каспия, от Кавказ слязоха около десет хиляди арменци и грузинци — всички пеша — всяко племе даваше по пет хиляди пешаци. Тежките им щитове, броните и дългите им копия бяха натоварени на дребни коне. Арменците ги водеше Вартан, син на Мхитар, а грузините водеше Шота, син на Багратион — всеки от тях мъж прочут и покрит със слава като тюркут с въшки. А дойдоха и хора от тридесет други племена, най-вече алани. И голяма грижа беше да не се сбием помежду си, преди да дойдат арабите. Между племената имаше стари и нови вражди и всички се гледаха изпод вежди, та изклах цяло стадо бикове, за да давам пиршества, да каня всяка вечер вождовете им и да ги имам всички събрани пред очите си.
Най-после арабите дойдоха и ние ги срещнахме пред град Болгар — оня Болгар, който е на Каспия. Аз с дулусците стоях на една могила, арабският пълководец стоеше насреща ми на друга могила, заобиколен от хора в бели дрехи под зелени знамена. А в долината се срещнаха двете войски. По средата бях поставил тежките пешаци на арменците и грузинците, а конницата беше разделена на двете крила. Арабите имаха само конница. И когато войските се удариха, моето ляво крило отстъпи, защото го удариха стрелци на едри камили. Но арменските пешаци отвориха редиците си, за да пропуснат моите конници и затвориха редиците си пред арабите. Така на лявото крило и в средата арабската конница се биеше срещу пешаци. А отгоре битката не приличаше на битка, защото арменците и грузините опряха щитовете си в земята, и с другите щитове се покриха като покрив с плочи, та дори дъжд да валеше, нямаше да ги намокри. И пред войската стърчаха копията на първите три редици, сякаш таралежи бранеха огромна костенурка. И арабите стреляха срещу това двадесет хилядикрако чудовище, и от време на време някой от пешаците падаше, но то беше нищо. А стрелите на арабите се свършиха, та те само разиграваха конете си пред копията и ги сечаха, но конете отскачаха назад и хвърляха ездачите си. Арменците и грузините нищо не правеха, само се покриваха с щитовете и държаха напред копията си. Ала в това време разбитата конница от лявото крило се построи отново, десният край на пешаците се отлепи от могилата, където ги пазеха дълбоки насипи — и построената конница се изсипа от дясното крило. Там се биеха младите конници, за пръв път влезли в битка. И те не отстъпиха пред арабите. Оттогава не ме е страх, че младите са по-страхливи от старите — тюркутите си правят крива сметка, ако мислят, че нашите млади конници не ги бива за бой. Та, цялата наша конница се струпа на дясното крило и успя да изтласка арабите. И тогава арабският пълководец прати срещу младите конници отряда от върха на своята могила и остана сам със свитата си. И като видяха това, моите дулусци взеха да се прехвърлят върху бойните си коне, защото досега седяха на запасни коне, да не изморяват бойните коне.
И пред дулусците изскочиха двадесет жреци, облечени с вълчи кожи, с маски на лицата и с тъпани в ръце. Едно помня — страшните им космати лица, огромните им тела в шубите… и мъничките човешки ръце, които се подаваха изпод козината. На вид бяха огромни зверове, а ръцете им бяха нежни и човешки. Един жрец да изскочи пред сто души — и може да ги подлуди, а двадесет жреци могат да подлудят цяла войска. Защото жреците се гърчеха на конете и крещяха, и биеха тъпаните, докато побеснелите коне се мятаха, като че ли барсове гризяха гърбовете им. И откъм битката идеше един непрекъснат писък и крясък, и над хората светеха с бели пламъци остриетата на сабите, сякаш хиляди хора и коне горяха в бял огън.