Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Тогава дулусците взеха да ръмжат и да разкопчават броните, сякаш се задушаваха. И пред жреците изскочи на кон Ак Йола — и като скочи от коня си, заби нож в плешката му. И прегърна коня си през шията и впи уста в раната, та взе да смуче кръвта. А подивелият кон го мяташе, като че да беше дете. И мнозина дулусци също скочиха от конете си и забиха ножове в плешките им, и започнаха да смучат кръв от разрязаните жили. И дулусците сякаш полудяха.
И усетих, че в сърцето ми се надигна ръмжене, а после усетих, че скърцам със зъби и се мъча да не отворя уста. Ала устата ми се отвори и взех да рева като звяр. И забравих, че съм стар, че съм хан, че имам дворци и синове. Забравих дори, че живея един път. И чух, че тревожният зов на рогове пробива писъка на битката. И видях, че покривът от щитове бавно се отваря. И арменците, и грузините се отделиха, та между двата отряда се отвори проход, широк сто стъпки. И дулусците се спуснаха надолу по могилата, и тропотът на копита ехтеше все по-бързо и все по-страшно. Тангра изравни пътя ни, та нямаше на нашия път нито овраг, нито трап, защото иначе нямаше как да спрем. Този железен поток от конници размята и прониза арабската конница, както стадо биволи пресича стадо овце. И както бяхме засилени, изкачихме склона на могилата отсреща, където ни чакаше арабският пълководец.
И аз изскочих пред дулусците, и арабинът изскочи пред своите. Три пъти стреля той срещу ми, а стреляше толкова бързо, че една стрела успя да ме удари под щита. Но ризницата издържа — плетена беше от един пиян ковач от рода Ашин, нашите смъртни врагове. После разбрах, че ми е счупено някакво ребро. И аз стрелях три пъти, ала на третия път сложих в тетивата двойна стрела — две стрели в една, които на десет крачки се разделят на две педи. Арабинът покри очите си от едната стрела, а втората го удари под ребрата. И арабинът се смъкна от седлото, и дулусците с трясък се сблъскаха с арабите.
И когато пороят на конниците отмина, видях, че арабинът стои изправен, хванат за седлото на коня. И тръгна бавно настрани от битката, приведен над стрелата. Главата му беше наведена, и нищо не чуваше и не виждаше — сякаш внезапно всичко изгуби стойност за него, та му стана дори досадно. И всичко само му пречеше да свърши нещо важно и съдбоносно. Аз слязох от коня, защото ме досрамя да го гоня на кон, и го настигнах. А той ми каза: „Почакай. Боли ме.“ И седна на отъпканата трева. Седеше съвсем сам, макар на десет крачки да се биеха хиляди хора и макар аз да бях изправен до него. И той вдигна глава, и зениците му бяха разширени, ала не от болка, а от нещо, което беше разбрал отведнъж или си беше спомнил неочаквано, та то го беше изумило. И той ми даде знак да се наведа. А като се наведох, той тихо ми каза: „Енкиду, приятелю мой…“ И затвори очи, та умря.
Този човек се казваше Абд ар Рахман. После Алп Илитвер натопи трупа му в корито с мед и наскоро видях арабина в меда. Същият е, лежи в меда и гледа нагоре, сякаш е жив, само че медът е взел да побелява, та лицето му се замъгли… Така ми каза: „Енкиду, приятелю мой…“ Навярно ме сбърка с някого. Не зная…
И Кубрат спря да говори — та за кой ли път се замисли какво наистина искаше да каже арабинът и кого викаше. Спомни си лицето му на немлад човек — на Кубратовите тогавашни години — и си спомни, че Абд ар Рахман имал тридесет хиляди роби. И какво му помогнаха робите? И какво му помогна това, че е седял до дясното коляно на техния пророк Мохамед? Не приличаше на щастливец този сподвижник на пророка, когато тръгваше към Мохамедовия рай, макар там да го чакаха хуриите. И не се радваше, че умира в свещена война.
И Кубрат попита Аспарух:
— Ти чувал ли си това име — Енкиду?
Аспарух отговори:
— Не, татко.
Кубрат успя да се усмихне и каза:
— Не зная дали ако знаех, че си роден, щях да бъда такъв безумец.
И до края на разговора с юношите, които го питаха за битката и за коня на Абд ар Рахман, хан Кубрат гледаше към децата с едно око, а другото око беше обърнал навътре, към сърцето си. И там звънеше едно странно име — „Енкиду, Енкиду“ — и Кубрат не можеше да спре да мисли кого извика Абд ар Рахман в смъртния си час.