Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
С времето очите ми посвикнаха с мрака. Съвсем доскоро едвам различавах очертанията на дланта си, и то само ако я сложех пред лицето си. И други неща наоколо започнаха бавно да изникват като уплашени зверчета, които по възможно най-предпазливия начин се престрашават да се доближат. Но колкото и да свикнаха очите ми с мрака, той не престана да бъде мрак. Върху каквото и да се опитах да се съсредоточа, то губеше формата си и нечуто се шмугваше в мрака наоколо. Може би това тук можеше да се нарече „блед мрак“, но колкото и блед да беше, пак имаше някаква особена гъстота, която в някакъв смисъл съдържаше мрак с по-дълбоко значение, отколкото непрогледният мрак. В него се виждаше нещо. Същевременно не се виждаше нищо.
Тук, в този мрак с неговото странно значение спомените ми започнаха да придобиват сила, каквато не бяха имали никога преди. Откъслечните образи, които те пораждаха вътре в мен, бяха тайнствено ярки до най-малката подробност, до степен да усещам, че мога да ги хвана с ръка. Затворих очи и си припомних как преди осем години се бях запознал с Кумико.
Това стана в чакалнята за посетители в университетската болница в квартал Канда. По онова време се налагаше да ходя там почти всеки ден при богат клиент, който правеше завещание за имотите си. Кумико пък идваше всеки ден между лекциите, за да се грижи за майка си, която лежеше в болницата с язва на дванайсетопръстника. Ходеше с дънки или къса пола и пуловер, връзваше косата си на опашка. Понякога се появяваше с връхна дреха, понякога не, в зависимост от ранноноемврийското време. Носеше чанта на рамо, в която винаги имаше някакви книги, явно учебници, както и нещо като скицник.
Още първия ден следобед, когато отидох в болницата, Кумико беше там — седеше, кръстосала крака с ниски обувки, и се беше зачела в книга. Седнах срещу нея, през пет минути си гледах часовника, за да видя дали е станало време за срещата с клиента, която по причини, останали неизвестни за мен, бе изместена с час и половина. Кумико не вдигна нито веднъж очи от книгата. Имаше много красиви крака. Докато я гледах, се поободрих. Усетих се, че ми е интересно как ли се чувства момиче с такова мило (или поне изключително интелигентно) лице и такива страхотни крака.
След като се засичахме в чакалнята няколко пъти, двамата с Кумико започнахме да си говорим, колкото да минава времето, да си разменяме списания, които вече сме прочели, и да ядем плодове от кошницата, донесена от някого за майка й.
Още от началото си допаднахме. Изпитвахме не силното импулсивно чувство, което от първата среща удря двама души като електрически ток, а нещо по-спокойно и нежно — приличахме на две светлинки, които се носят заедно из необхватния мрак и неусетно се приближават все повече една към друга. Когато срещите ни зачестиха, имах усещането не че се виждам с нов човек, а че съм се натъкнал случайно на скъп стар приятел.
Не след дълго вече не ми стигаха откъслечните разговори, които водехме между другото в болницата. Все ми се искаше да се срещна с Кумико някъде другаде, където наистина да поговорим поне веднъж на спокойствие. Накрая един ден реших да я поканя на среща.
— Според мен и на двамата ще ни се отрази добре, ако променим обстановката — казах аз. — Хайде да се махнем оттук и да отидем някъде, където няма пациенти и клиенти.
Кумико помисли малко и отговори:
— В аквариума?
И така, първата ни среща беше в аквариума. Онази неделна сутрин Кумико донесе на майка си чисти дрехи, срещнахме се в чакалнята на болницата. Беше топъл ясен ден и тя беше облечена в права бяла рокля и светлосиня жилетка. Винаги съм се изумявал колко добре се облича — още тогава. Дори и да бе с най-обикновената дреха, беше достатъчно да запретне ръкава или да вдигне яката, за да я превърне в нещо невероятно. Умееше го. Виждах, че се грижи за облеклото си с внимание, граничещо с любов. Когато бяхме заедно и вървях до нея, се улавях, че гледам възхитен дрехите й. По блузите й никога не е имало и една-едничка гънка. Плисетата й падаха съвършено. Всичко бяло, което тя обличаше, сякаш бе току-що купено. Обувките й никога не бяха с изядени токове или прах по тях. Докато я гледах как се облича, си представях как блузите и пуловерите й са старателно сгънати и наредени в чекмеджетата, а полите и роклите й висят в найлонови пликове в гардероба (след като се оженихме, установих, че е точно така).
Прекарахме онзи първи следобед в аквариума в зоологическата градина в Уено. Времето беше много хубаво и аз си помислих, че сигурно ще ни бъде по-забавно да се разходим из самата зоологическа градина; докато пътувахме с влака за Уено, го намекнах на Кумико, тя обаче явно беше решила да отиде в аквариума. Щом така искаше, аз нямах нищо против. В аквариума имаше изложение на медузи и ние тръгнахме да ги разглеждаме от единия до другия край. Бяха събрани от всички кътчета на света. Плуваха, потрепервайки, в аквариумите. Имаше какви ли не, като се почне от малки пухчета колкото върха на пръста и се стигне до чудовища с диаметър един метър. За неделен ден аквариумът бе сравнително неоживен. Всъщност си беше почти празен. В такъв хубав ден всички предпочитаха слоновете и жирафите пред медузите.