Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Ловците чакаха мълчаливо какво ще им отговори господарският син и помислил, Арн каза, че смята тази система за несправедлива, защото, ако е разбрал правилно, хермелиновите и самсарените кожи носят толкова добра печалба, колкото и ечемикът, ряпата и пшеницата. Тогава Кол му се изсмя направо в лицето и когато Арн го попита защо се смее, онзи му отговори с язвителен глас, че, за съжаление, е трудно да се намери начин да се направи крепостничеството справедливо. Сварте го побутна с крак, за да го накара да замълчи.
Арн обаче въобще не се разсърди на дръзките думи на Кол и дори, обратното, кимна мълчаливо замислен и помоли за прошка, че е сгрешил. Самият той никога не е желал и никога няма да поиска да има крепостни.
Сварте и Кол не намериха какво да му отговорят и разговорът им приключи. Арн прочете за всички вечерната молитва, зави се със своите плащ и кожа и бе видно, че и преди бе спал под открито небе и знае как да се подготви, за да не замръзне. Направи се, че не чува за какво си шепнеха ловците помежду си.
А Кол и Сварте не можеха по никакъв начин да заспят. Лежаха, притиснати един до други, за да запазят по-дълго топлината си, и продължаваха да разговарят за този странен господарски син и за неговите странни богове.
Поради нощния студ станаха рано, още преди разсъмване и закусиха с чорбата, която Кол бе започнал да готви от вечерта и която бе вряла през цялата нощ над огъня. Редувайки се, Сварте и Кол бяха добавяли дърва в огъня и доливали вода в котленицата. С чорбата, сварена от лук и еленово шкембе, те ядяха едрозърнест кафяв хляб и скоро топлината се върна в телата им.
Утрото бе прекрасно и те се спускаха с тежко натоварените коне надолу по покритите с дъбови гори склонове на Кинекуле, а под краката им се разстилаше целият Арнес от край до край. Ловците препускаха под лъчите на изгряващото слънце, което оцветяваше езерото Венерн първо в сребро, а след това и в злато. Арн вдишваше радостно свежият въздух. Той забеляза как блестеше в далечината църквата на Форшхем и успя да намери с поглед мястото, където се намираше тяхното имение, въпреки че то все още не се виждаше.
По планинските склонове се точеха гъсти дъбови и букови гори, а в полите на планината лежаха обширни пасища. Сега ту бяха черни, ту леко посребрени от скреж. Арн яздеше и си мислеше, че светът нямаше да е толкова красив, ако Бог не бе създал с любов всичките тези гори, дъбрави и поля. Той дори запя от радост, но забелязал, че това плашеше Сварте и Кол, престана скоро. Преодоля желанието си да ги попита защо не им харесва пеенето му и защо се боят от Белия Христос. Сдържаше се, защото разбираше, че трябва да се запаси с търпение при общуването си с тях, защото тези хора си оставаха вътрешно крепостни и свободата по-скоро ги плашеше, отколкото примамваше.
Докато се придвижваха, изгряващото слънце разтопи скрежа и железните подкови на конете вече не чаткаха толкова звънко. Вълните на Венерн станаха сини, но ловците вече се бяха спуснали от планината и езерото бе изчезнало от погледите им.
Пристигнаха в Арнес около пладне и бяха посрещнати с радостни възгласи, защото след толкова кратък лов караха три елена със себе си! Всичките слуги се радваха, че именно Арн бе застрелял елените и вдигаха нагоре всичко, което се намираше в ръцете им — различни паници и черпаци — и ги удряха над главите си, крещейки. Така крепостните изразяваха ликуването си. Виждайки как ги посрещат, Арн не можеше да не се преизпълни с гордост, но веднага се обърна към свети Бернар с молба за помощ и избавление от опасно високомерие.
Ловците одраха бързо кожите на елените и нарязаха месото. Кожите бяха отнесени в дъбилната. Сега вече не бяха в гората, където Арн им бе ученик, съвсем не, защото сега ставаше въпрос за месото и вече всичко се решаваше само от Арн. Сварте и Кол го бяха научили да търси кървави следи и да стъпва предпазливо по замръзналата земя, а той можеше да ги научи как трябва да се увесва и да се опушва месото, поради което смяташе за съвсем естествено да се разпорежда еднолично.
Бутовете и лопатките бяха изпратени в помещението за опушване, а гръбнаците бяха увесени по нареждане на Арн на новичките железни куки в новия тухлен склад. Онова, което бе останало от сърцата, черните дробове, бъбреците и шкембетата, Арн изпрати, без да се колебае, в дома на Сварте и Кол. След това описа подробно пред Ерика и слугите й колко време е необходимо за опушването на бутовете и лопатките и колко — за месото. След като всичките заповеди бяха издадени, той попита учтиво Сварте и Кол дали не е по-добре да се отправят отново на лов, защото така ще успеят да се доберат до гората до вечерта и може да половуват още на следващата сутрин. Крепостните го изгледаха учудено и кимнаха в знак на съгласие. Кол взе със себе си нови овчи кожи и прясно изпечен хляб и тръгнаха отново на път.