Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Всички освен теб — посочи Холдън.
— Не, малкият. Аз съм един от тях, както „Росинант“ е един от вас. „Роси“ е доста умен за машина. Той знае немалко неща за теб. Вероятно би могъл да създаде нелоша твоя симулация, ако някой му нареди. А тези неща? Тези, като които се почувства? Сравнен с тях, аз съм нещо като ръчен терминал.
— И искаш да кажеш, че нищото, за което става въпрос — каза Холдън, — то ги е убило.
— Ако трябва да сме честни, то не е съвсем нищо. — Милър скръсти ръце. — Знаем, че е изяло галактика, която са обитавали огромно количество разумни цивилизации, сякаш е пуканка, а това е нещо. Знаем и че е оцеляло след стерилизация, обхващаща няколкостотин слънчеви системи.
Холдън бе споходен от яркия спомен как станцията изхвърля огън през пръстеновите портали, как звезди от другата страна се раздуват като балони, как портали изчезват в пламъци. Дори ехото от този спомен едва не го заслепи с болката, която носеше.
— Сериозно, наистина ли са взривили онези звезди, за да го спрат?
Холдъновият образ на Милър потупа колоната в средата на помещението, макар той вече да знаеше, че Милър не я докосва. Нещо натискаше правилните копчета на неговата синаптична клавиатура, за да го накара да мисли, че Милър го прави.
— Аха. Автоклавирали са цяло разклонение. Вкарали вътре допълнителна енергия и ги напомпали като балони.
— Вече не могат да го правят, нали? Искам да кажа, ако нещата, които движат всичко това, са изчезнали, няма кой да натисне спусъка. За да се случи и с нас.
Мрачната усмивка на Милър смрази кръвта на Холдън.
— Все ти го повтарям. Хлапе, тази станция не е в боен режим. Тя играе на сигурно.
— Има ли начин да я накараме да се почувства по-добре?
— Разбира се. Сега, когато вече съм тук, бих могъл да премахна блокадата — обясни Милър. — Но ти ще трябва да…
Милър изчезна.
— Ще трябва какво? — извика Холдън. — Какво ще трябва да направя?
Зад гърба му отекна усилен от говорител глас:
— Джеймс Холдън, с пълномощията, дадени ми от Марсианската конгресна република, ви поставям под арест. Коленичете и опрете ръцете си зад главата. Всеки опит за съпротива ще бъде неутрализиран със смъртоносна сила.
Холдън направи каквото му бяха наредили, но успя да се извърне и да погледне през рамо. В помещението се бяха появили седем космопехотинци с обемисти скафандри. Дори не си бяха направили труда да насочат оръжията си към него, но Холдън знаеше, че могат да го застигнат и разкъсат само със силата на енергоброните си.
— Момчета, сериозно, не можахте ли да ми оставите поне още пет минути?
26.
Бика
Гласове. Светлина. Усещане, че нещо не е наред на някои места, какво — не можеше да определи. Бика се опита да скръцне със зъби и откри, че вече е стиснал толкова здраво челюсти, та го болят. Някой извика, но той не знаеше откъде е дошъл викът.
Светлина привлече вниманието му. Обикновена бяла луминесцентна светлина, разсеяна от тънка мрежа. Аварийно осветление. От този тип, който се включва, когато спре токът. Беше болезнено да гледа към нея, но го направи, за да се съсредоточи. Ако намери някакъв смисъл в това, всичко останало ще си дойде на мястото. Някъде отвън не спираше да вие аларма. В коридора. Умът му се опита да се плъзне нататък, да отиде в коридора, навън, в безформения хаос и той го върна обратно към светлината. Беше като да се опита да се събуди, когато вече е буден.
Постепенно той осъзна, че е чувал подобна аларма в лазарета. Значи беше там, завързан за леглото. Неприятното усещане в ръката му бе от венозна система. В един кратък миг на предизвикващ повдигане световъртеж светът се преобърна и той не стоеше, а лежеше. Безсмислена разлика, когато липсва гравитация, но човешкият мозък, изглежда, никога не се отказваше да търси посоки. Болеше го вратът. Главата му заплашваше да се пръсне. Имаше и нещо друго, което не беше наред.
Не беше сам в отделението. На всички легла бяха настанени мъже и жени, повечето със затворени очи. Прозвуча нова аларма, жената в леглото срещу него бе с много ниско кръвно налягане. Сринало се до летални стойности. Той извика и край него прелетя мъж с фелдшерска униформа. Нагласи нещо на пулта край леглото и се оттласна в друга посока. Бика се опита да го улови, докато прелиташе наблизо, но не успя.
Помнеше, че беше в службата. Серж вече си бе тръгнал за нощна почивка. Няколко дребни инцидента ги бяха задържали този ден, типични истории, когато страда дисциплината на екипажа. Подобно на останалите и той се бе задържал, за да види дали Холдън и марсианците ще излязат от станцията. Или ще се случи нещо друго. Опасения, които прогонваха съня. Прегледа отново видеорепортажа, пратен от „Росинант“. Изненадващо младият и чаровен Джеймс Холдън, който казва: „Ето това наричаме бавна зона“. Спомни си, че всички бяха възприели названието на Холдън, и се зачуди дали е защото той пръв бе стигнал там, или имаше нещо друго, неуловимо с просто око.