Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Ходила съм в Кралството само веднъж — каза жената. — Трябва де е било преди… хм, преди век и половина. Гадателите бяха посочили дребен благородник, който притежавал нужните качества да си пробие път до кралския трон след години. Лесна мишена, ако си спомням добре, беше истинска свиня, роб на щенията си, така че просто влязох в ролята на курва. Убих го, преди да ме е докоснал, разбира се. Един-единствен удар в средата на гърдите, трудна техника, която от години се опитвах да усъвършенствам. Странно, но когато няколко десетилетия по-късно започна възходът на Янус, Съюзникът не даде инструкции за неговата смърт. Изглежда, вашият луд крал се е вписвал идеално в плановете му.
Мъглата започна да се вдига рано вечерта на седмия ден и разкри южното крайбрежие на Кралството, опнало се като тъмна маса няколко мили ляво на борд. Капитанът нареди промяна в курса и малкият кораб пое на запад. Френтис наблюдаваше напрегнато захлупения от мъгла бряг и скоро различи познат ориентир, каменна колона в едно тясно заливче.
— Нещо интересно? — попита жената, доловила вълнението му.
— Стареца от Полета на Ула — каза той.
— Тоест?
— Намираме се на трийсетина мили източно от Южна кула.
— Можем ли да хвърлим котва тук?
Преди да тръгнат към Южна кула Вълчите бегачи бяха преследвали контрабандисти по този бряг в продължение на няколко месеца и Френтис знаеше, че каналът около Стареца е твърде тесен за истински кораб, но лесно щеше да поеме лодката на контрабандиста. Кимна утвърдително.
— Най-напред се погрижи за капитана — каза тя и тръгна към стъпалата за трюма. — Аз имам грижата за долната палуба.
Капитанът притежаваше впечатляваща физика и изглеждаше корав и дори свиреп мъж, но се оказа слаб противник — успя да парира само един удар със сабята си, преди късият меч на Френтис да го прониже в гърдите. Първият му помощник се оказа по-труден, отбранява се успешно с една кука почти половин минута, като редеше псувни на непознат за Френтис език и викаше за помощ. Но псувните и куражът не му помогнаха. Умря трудно, но така или иначе умря, също като останалите от екипажа.
— Защо се казва Полетът на Ула? — попита жената. Стояха на скалите над заливчето, след като бяха зарязали лодката на каменистия плаж долу. Оттатък Стареца корабът на контрабандиста се движеше бавно към скалите, след като жената беше привързала руля му с въже.
— Не съм се сещал да попитам — каза той, без да му пука, че тя ще усети лъжата му. Кейнис му беше разказал легендата — заливът бил наречен на жена, чийто съпруг бил мобилизиран на боен кораб във войната на някакъв забравен крал. Всеки ден тя се катерела по коварните склонове на Стареца, заставала на върха му, гледала морето и чакала корабът на съпруга ѝ да се върне. Минавали седмици и месеци, а тя все така се катерела всеки ден до върха, в слънце и дъжд, в сняг и буря. А после един ден корабът му се появил на хоризонта и когато различила съпруга си да ѝ маха от носа, жената се хвърлила от върха и намерила смъртта си върху скалите в ниското. Защото той ѝ бил изневерил преди да отплава и жената искала да стане свидетел на края ѝ.
Останаха, докато корабът не отнесе мъртвия си екипаж до скалите, видяха как корпусът му се сцепи с трясък, мачтата се скърши и повлече платното във водата. Изчакаха да потъне наполовина и чак тогава му обърнаха гръб. Нощта се спускаше бързо и пронизващ вятър жилеше лицата им.
— В Южна кула познават ли те? — попита жената.
Този път Френтис ѝ отговори откровено:
— Едва ли има такива, които да си спомнят лицето ми. — Когато безчетната армия на краля се събираше за началото на инвазията, Вейлин Ал Сорна беше там, значи едва ли някой беше запомнил друг брат от Шестия орден. Френтис обичаше Вейлин, но си даваше сметка, че край него всеки друг мъж става невидим.
Продължиха към Южна кула през нощта, защото жената не искаше да остават близо до корабокрушение, което несъмнено щеше да привлече нежелано внимание. Когато най-сетне спряха за почивка, слънцето вече се издигаше над покривите на градчето. Южна кула беше опасана с крепостен зид, а сградата, от която градът бе получил името си, стърчеше над останалите постройки, висока и стройна.