Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Каролайн кимна и наля мляко в сребърна каничка.

— Нейната къща е топла и уютна, пълна с живот — отвърна тя, — а това място е… — Щеше да каже «студено и безжизнено — също като мен», но не искаше Джо да си помисли, че се самосъжалява и очаква той да я опровергае. Истината обаче беше, че тя се чувстваше самотна — сякаш вече си бяха изпили чая и Джо си беше тръгнал.

— Прекрасно е — каза Джо. — И малко мистериозно.

— Наистина ли така мислиш?

— Да — кимна той. Дървената ламперия в кухнята беше боядисана в тъмносиво, а една част от стената — в цвят на тиква. Джо се приближи до прозореца и забеляза шест седефени раковини, наредени на перваза. Бръкна в джоба си, извади един предмет и го сложи до раковините, после погледна през рамо към Каролайн.

Тя бавно приближи. Сърцето й лудо биеше. Чувството й за ред личеше в начина, по който беше сложила раковините върху перваза — в права линия и на равно разстояние една от друга. Точно на същия интервал от последната раковина Джо беше поставил камеята. Каролайн започна да я разглежда.

— От «Камбрия» е — обясни тихо Джо. — Принадлежала е на майката на Клариса.

Каролайн посегна да докосне брошката, но първо погледна към Джо. Той взе камеята и я сложи в дланта й. Тя огледа малкото бижу. Златният кант беше изтънял от времето, но самата камея не се беше повлияла от водата и времето. Когато я вдигна към светлината, повърхността на брошката блесна. Основата й беше изработена от прозрачно бледозеленикаво стъкло, а повърхността й беше с цвят на слонова кост. Лицето на изобразената жена имаше благородно изражение, с високи скули и прав нос. Косата й беше опъната назад, а брадичката — гордо вдигната.

— Прилича на Клий — отбеляза Каролайн.

— Не, прилича на теб.

За втори път тази вечер тя посегна към очите си, за да избърше напиращите в тях сълзи. Беше силно развълнувана от факта, че държи едно бижу, принадлежало на семейство, което не беше познавала лично, но поради стечение на обстоятелствата беше станала съпричастна към съдбата му. Сети се за костите на Елизабет Рандъл, които лежаха на дъното на океана сред водорасли и морски треви. Камеята беше лека и изглеждаше изключително крехка и деликатна. Беше невероятно, че е оцеляла под водата цели двеста години.

— Удивителна е — промълви и подаде брошката на Джо.

— Искам да я задържиш — каза той и обви пръстите й около миниатюрната скъпоценност.

Каролайн занемя от изумление. Вдигна поглед към лицето на Джо и забеляза, че очите му я гледат усмихнато. Тя се изкашля и рече:

— Не мога да си го позволя.

— Защо?

— Не трябва ли да издирим наследниците на Клариса? Или пък да я оставим в градския музей?

— Няма оцелели Рандълови. Що се отнася до градския музей… Просто не става. — Той се засмя. — Аз съм търсач на съкровища, забрави ли? Имам разрешение да търся съкровища и да разполагам с намереното, а това тук е част от последното съкровище, което съм открил.

— Твоята дъщеря…

— Нямам дъщеря — прекъсна я той.