Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Искам да си там, когато изваждаме златото. Искам да видиш.

— Какво чувство изпитва човек, когато намира съкровище? — попита Каролайн, без да отмества поглед от реката.

— Бих искал да мога да го обясня — рече Джо и се наведе да вземе едно камъче. То беше гладко й плоско. Поглади повърхността му с палец. — Но и да го направя, няма да ми повярваш. Трябва сама да го изпиташ.

— Другите неща по-красиви ли са от това? — попита Каролайн, извади камеята от джоба си и я вдигна срещу светлината.

— Когато Марко Поло се върнал от Китай, разказал на съвременниците си за чудесата, които видял в тази непозната страна — бавно рече Джо: — И понеже разказите му се сторили невероятни на съгражданите му, те го обвинили, че лъже. Когато умирал, го накарали да се изповяда и да признае, че е лъгал, защото скоро щял да се изправи пред Бога, а Марко Поло отвърнал: «Не съм казал и половината от това, което видях.»

Джо обгърна лицето й с длани и се загледа в очите й.

— Така ли е и при теб? — попита Каролайн, а сърцето й лудо биеше. Той й посочваше причините, които го бяха накарали да тръгне по моретата, за да търси и открива чудеса, причините, поради които винаги щеше да се налага да си тръгва.

— Ела с мен, за да се увериш с очите си.

— Не знам — въздъхна тя.

— Тази вечер? А може би утре? Ще изпратя да те вземат с моторницата.

Каролайн се поколеба. Отново си спомни думите на най-малката си сестра — за това, че никога не допускаше хората близо до себе си, че живееше живота на сестрите си вместо своя. Спомни си и думите на Джо: щедростта включва в себе си и способността да получаваш.

— Имам да свърша някои неща тази сутрин, но следобед ще съм свободна — рече бавно тя.

— Тогава ще дойдем да те вземем — каза Джо.

Тръгнаха към къщата. През целия път Каролайн стискаше камеята в джоба си. Не я пусна дори когато целуна Джо за довиждане.