Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Небето отвън пред прозореца й беше наситено тъмносиво, само с няколко мънички бели облачета. Стаята й беше тъмна, но бледите пищни цветове на цветята върху перваза изпъкваха в мрака. Стояха във вазата си вече от седмица, а нито едно цветче не беше увехнало.
Лус седна в леглото и вдъхна сладостта им.
Не можеше да го вини. Да, звучеше налудничаво, но също така беше прав - тя беше онази, която идваше при него отново и отново, намеквайки, че имат някакво минало заедно. И не беше само това. Тя беше също и онази, която виждаше сенките, онази, която непрекъснато се оказваше замесена в смъртта на невинни хора. Точно се опитваше да не мисли за Тревър и Тод, когато Даниел започна да говори за собствените й смърти — как я беше виждал да умира толкова много пъти. Ако имаше начин да проумее подобно нещо, Лус щеше да поиска да попита Даниел дали някога се е чувствал отговорен. За загубата й. Дали неговата реалност напомняше с нещо тайната, грозна, изначал-на вина, пред която тя се изправяше всеки ден.
Отпусна се върху стола пред бюрото, който някак се беше озовал в средата на стаята. Оу. Когато посегна под себе си, търсейки опипом твърдия предмет, върху който току-що се беше тръснала, намери дебела книга.
Лус отиде до стената и щракна ключа на лампата, после присви очи в неприятната флуоресцентна светлина. Никога преди не беше виждала книгата, която беше в ръцете й. Беше подвързана в много бледосив плат, с разръфани ъгълчета и ронещо се кафяво лепило в долния край на гръбчето.
„ Пазителите: Митът в средновековна Европа Книгата на праотеца на Даниел.
Беше тежка и леко миришеше на дим. Тя издърпа бележката, затъкната в предната корица.
Да, намерих резервен ключ и влязох незаконно в стаята ти. Съжалявам. Но това е СПЕШНО!!! А не можах да те открия никъде. Къде си? Трябва да погледнеш това, а после трябва да проведем съвещание. Ще намина след час. Действай предпазливо.
Любов и целувки,
Пен
Лус положи бележката до цветята и занесе книгата със себе си в леглото. Седна, провесила крака през ръба. Дори само като държеше книгата, точно под кожата й се зароди странно, топло бръждиво усещане. Книгата беше почти като жива в ръцете й.
Разгърна я, като очакваше, че ще се наложи да разшифрова някакво сковано академично съдържание или да рови из някакъв индекс отзад, преди да намери нещо, имащо дори далечна връзка с Даниел.
Така и не стигна по-далеч от заглавната страница.
В предната корица на книгата беше закрепена фотография в цвят сепия. Беше много стара снимка, в стила на визитна картичка, щампована върху пожълтяваща обработена с белтък хартия. Някой беше надраскал с мастило в най-долния край: „Хелстън, 1854 г.“
По кожата й бързо пробяга топлина. Тя рязко издърпа черния пуловер през главата си, но все още й беше горещо по късото потниче.
Споменът за гласа на Даниел прозвуча глухо в ума й. Обречен съм да живея вечно, бе казал той. Ти се появяваш на всеки седемнайсет години. Влюбваш се в мен, и аз - в теб. И това те убива.
Главата й пулсираше.
Ти си моята любов, Лусинда. За мен не съществува нищо друго, освен теб.
Тя проследи с пръсти очертанието на снимката, залепена в книгата. Бащата на Лус, стремящ се да се превърне в истинско светило във фотографията, щеше да се удиви колко добре запазен е образът, колко ли ценна трябва да е тази снимка.
От друга страна, Лус беше прехласната от хората на снимката. Защото, освен ако всяка дума, излязла от устата на Даниел, не беше вярна, видяното беше напълно нелогично.
Млад мъж, със светла подстригана коса и още по-светли очи, позираше елегантно в спретнато червено сако. Повдигнатата му брадичка и добре очертани скули караха елегантното му облекло да изпъква още повече, но всъщност устните му бяха тези, които така стреснаха Лус. Точната форма на усмивката му, в съчетание с изражението на тези очи... това допринасяше за изражение, което Лус беше виждала във всек един от сънищата си през тези последни няколко седмици. А и през последните два дни - и на живо.
Този мъж беше абсолютно копие на Даниел. Този Даниел, който току-що й беше казал, че я обича - и че се е прераждала десетки пъти. Този Даниел, който бе казал още толкова много неща, които Лус не искаше да чува, че беше избягала. Този Даниел, когото беше зарязала под прасковените дръвчета в гробището.
Можеше да е било само забележителна прилика. Някой далечен роднина, авторът на книгата може би, който беше предал всички гени в родословното дърво чак до Даниел.
Само дето младият мъж на снимката стоеше до млада жена, която също изглеждаше обезпокоително позната.