Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Даниел поклати глава:
- Не и деня, в който ще се появиш. Не става така. Не помниш ли реакцията ми, когато те видях? - Той вдигна очи, сякаш сам си го спомняше. - През първите няколко секунди всеки път съм обзет от такъв възторг, че направо се забравям. После си спомням.
- Да - каза тя бавно. - Ти се усмихна, а после... затова ли ми показа среден пръст?
Той се намръщи.
- Но ако това се случва на всеки седемнайсет години, както твърдиш - каза тя, - все пак си знаел, че ще дойда. В известен смисъл си знаел.
- Сложно е, Лус.
- Онзи ден те видях, преди ти да ме видиш. Смееше се с Роланд пред „ Августин“. Смеехте се толкова силно, че ви завидях. Ако знаеше всичко това, Даниел, ако си толкова умен, че можеш да предскажеш кога ще се появя и кога ще умра, и колко тежко ще бъде всичко това за теб, как можеш да се смееш така? Не ти вярвам - каза тя, като почувства как гласът й потреперва. - Не вярвам на нищо от това.
Даниел леко притисна палеца си към окото й, за да изтрие една сълза.
- Това е такъв прекрасен въпрос, Лус. Възхищавам ти се, че го зададе, и ми се иска да можех да го обясня по-добре. Всичко, което мога да ти кажа, е следното: Единственият начин да оцелееш във вечността е да можеш да оцениш всеки миг. Това е всичко, което правех.
- Вечността - повтори Лус. - Още едно нещо, което не бих разбрала.
- Няма значение. Вече не мога да се смея така. Щом се появиш, аз съм зашеметен.
- Говориш напълно безсмислено - каза тя, обзета от желание да си тръгне, преди да е станало твърде тъмно. Но историята на Даниел беше много повече от безсмислена. През цялото време, откакто беше в „Меч и Кръст“, тя почти беше вярвала, че е луда. Нейната лудост бледнееше в сравнение с тази на Даниел.
- Няма наръчник как да обясниш това... нещо на момичето, което обичаш - каза умолително той, като докосна леко косата й с пръстите си. - Правя най-доброто, което мога. Искам да ми повярваш, Лус. Какво трябва да направя?
- Разкажи различна история - каза тя горчиво. - Измисли по-нормално оправдание.
- Ти сама каза, че имаш чувството, че ме познаваш. Опитвах се да го отричам възможно най-дълго, защото знаех, че това ще се случи.
- Имах чувството, че те познавам отнякъде, определено -каза тя. Сега гласът й беше изпълнен със страх. - Като например от търговския център, или летния лагер, или нещо такова. Не от някакъв предишен живот. - Тя поклати глава. - Не... не мога.
Тя затули ушите си. Даниел отмести ръцете й от тях.
- И въпреки това знаеш в сърцето си, че е вярно. - Той стисна коленете й и я погледна дълбоко в очите. - Знаеше го, когато те последвах до върха на Корковадо в Рио, когато искаше да видиш статуята отблизо. Знаеше го, когато те носих в продължение на две мили, потънал в пот, до река Йордан, след като се разболя в покрайнините на Йерусалим. Казах ти да не ядеш всичките онези фурми. Знаеше го, когато бе моя болногледачка в онази италианска болница през Първата световна война, и преди това, когато се скрих в мазето ти по време на прогонването на царя в Санкт Петербург. Когато се изкатерих по кулата на замъка ти в Шотландия по време на Реформацията, и те въртях отново и отново във вихрен танц по време на бала по случай коронацията на краля във Версай. Ти беше единствената жена, облечена в черно. Имаше я онази художническа колония в Куинтана Ру, и протестният поход в Кейптаун, където и двамата прекарахме нощта в пандиза. Откриването на театър „Глобус“ в Лондон. Имахме най-добрите места в театъра. А когато корабът ми претърпя крушение в Таити, ти беше там, както беше и когато бях каторжник в Мелбърн, и джебчия в Ним през осемнайсети век, и монах в Тибет. Ти се появяваш навсякъде, винаги, и рано или късно усещаш всички неща, които току-що ти разказах. Но не си позволяваш да приемеш онова, което усещаш, че може би е истината.
Даниел спря да си поеме дъх и плъзна невиждащ поглед покрай нея. После се пресегна, като притисна ръка към коляното й и отново накара онзи огън да плъзне из тялото й.
Тя затвори очи, и когато ги отвори, Даниел държеше най-съвършения бял божур. Цветето почти сияеше. Тя се обърна да види откъде го беше откъснал, как не го бе забелязала преди. Имаше само плевели и гниещи окапали плодове. Те държаха цветето заедно.
- Знаеше го, когато береше бели божури всеки ден в продължение на месец онова лято в Хелстън. Помниш ли това?
- той се взря в нея, сякаш се опитваше да види вътре в нея. - Не
- въздъхна след миг. - Разбира се, че не помниш. Завиждам ти за това.
Но още докато той го казваше, Лус започна да усеща топлина по кожата си, сякаш реагираше на думите, които умът й не знаеше как да възприеме. Част от нея вече не беше сигурна в нищо.