Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
- Но... - прошепна тя в отговор. - Аз се... влюбих.
- На теб не ти е писано да имаш бебета и да остарееш, Лус.
- Защо не?
- Ти се появяваш на всеки седемнайсет години.
- Моля те...
- Срещаме се. Винаги се срещаме, по някакъв начин пътищата ни винаги се събират, където и да отида, както и да се опитвам да се държа на разстояние от теб. Никога няма значение. Ти винаги ме намираш.
Сега той се взираше надолу към стиснатите си юмруци, с вид, сякаш искаше да удари нещо, неспособен да вдигне очи.
- И всеки път, когато се срещнем, ти хлътваш по мен...
-Даниел...
- Мога да опитвам да ти устоя, или да бягам от теб, или да полагам най-големи усилия да не отговарям на чувствата ти, но това не променя нещата. Ти се влюбваш в мен, и аз - в теб.
- Толкова ли е ужасно това?
- И това те убива.
- Престани! - изплака тя. - Какво се опитваш да направиш? Да ме сплашиш, за да ме прогониш?
- Не. - Той изсумтя. - И без друго няма да свърши работа.
- Ако не искаш да бъдеш с мен... - каза тя, с надеждата, че всичко това е някаква сложна шега, реч от онези, които се държат преди раздяла, предназначена да сложи край на всички подобни речи, а не истината. Не можеше да е истината. - ...вероятно можеш да разкажеш по-правдоподобна история.
- Знам, че няма да ми повярваш. Именно затова не можех да ти кажа досега - а сега трябва да ти кажа. Защото си мислех, че съм разбрал правилата, и... се целунахме, и сега не разбирам нищо.
Думите му от предишната нощ възкръснаха в ума й. Не знам как да го спра. Не знам какво да правя.
- Защото ме целуна.
Той кимна.
- Целуна ме и когато свършихме, се изненада.
Той кимна отново, като прояви благоприличието да придобие леко смутен вид.
- Целуна ме - продължи Лус, като търсеше начин да сглоби всичко, - и си мислеше, че няма да оцелея след това?
- Въз основа на минал опит - каза той дрезгаво. - Да.
- Това е просто налудничаво - каза тя.
- Този път не става дума за целувката, става дума какво означава това. В някои животи можем да се целуваме, но в повечето не можем. - Той я погали по бузата и тя се опита да се пребори с мисълта колко хубаво беше усещането. - Трябва да кажа, че предпочитам животите, когато можем да се целуваме. - Той сведе очи. - Макар че това наистина прави загубата ти много по-тежка.
Искаше й се да му се разгневи. За това, че измисля такава чудата история, когато би трябвало да са вкопчени в прегръдка. Но имаше нещо, подобно на сърбеж в дъното на ума й, което й казваше да не бяга от Даниел сега, а да остане и да слуша, докато можеше.
- Когато ме губиш - каза тя, опитвайки формата на думата в устата си. - Как се случва? Защо?
- Зависи от теб, от това колко можеш да видиш за миналото ни, от това колко добре си ме опознала, кой съм. - Ръцете му подскочиха нагоре, когато сви рамене. - Знам, че звучи невероятно...
- Налудничаво?
Той се усмихна:
- Смятах да кажа „неясно“. Но се опитвам да не крия нищо от теб. Просто това е много, много деликатна тема. Понякога, в миналото, само това, че сме си говорили така...
Тя следеше как устните му ще оформят думите, но той не казваше нищо.
- Това ме е убивало?
- Щях да кажа „разбиваше сърцето ми“.
Той очевидно изпитваше болка и Лус искаше да го утеши. Чувстваше се привлечена, нещо в гърдите й я теглеше напред. Но не можеше. Точно тогава изпита увереност, че Даниел знаеше за сияйната виолетова светлина. Че безспорно имаше нещо общо с това.
- Какво си ти? - попита тя. - Някакъв...
- Скитам се по земята, винаги знаейки някъде в потайните кътчета на ума си, че идваш. Някога те търсех. Но после, когато започнах да се крия от теб - от силната мъка, от разбиването на сърцето, за което знаех, че е неизбежно - ти започна да ме намираш. Не ми отне дълго време да осъзная, че се появяваш на всеки седемнайсет години.
Седемнайсетият рожден ден на Лус беше в края на август, две седмици преди да се запише в „Меч и Кръст“. Беше тъжно празненство - само Лус, родителите й и купена от магазина торта. Нямаше свещи, даже за всеки случай. Ами семейството й? И те ли се връщаха на всеки седемнайсет години?
- Никога не ми остава достатъчно време да преодолея предишния път - каза той. - Само достатъчно време отново да снижа бдителността си.
- Значи знаеше, че ще се появя? - попита тя със съмнение. Изглеждаше сериозен, но тя още не можеше да му повярва. Не искаше.