Кралят на казиното

— Че защо не? — възрази Лиля. — Може. И дори турско кафе.

— Бих искал, Лилия Василиевна, да прослушам касетата.

— Знаех си, че се самопоканихте на кафе единствено с тази цел! — отново се разсмя следователката.

— Щом чуя записа, веднага ще забравя, че именно вие сте ми го дали за малко, Лилия Василиевна.

— Защо да бързаме? Ще го изслушате след приключването на следствието, при подписването на протокола по смисъла на член двеста и първи от Наказателно-процесуалния кодекс.

— Ще бъде късничко.

— Може пък да се случи точно навреме. Фишкин приказва за някакво си петно, което съм искала да хвърля на вицепремиерката! Така че следствието и съдът ще решат кой кого петни.

— Това последната ви дума ли е?

— По този въпрос — да.

— Да минем тогава към един друг въпрос. Може ли да поговоря с вашия телохранител?

— Ще се опитам да ви предоставя тази възможност! — Лиля вдигна слушалката на телефона: — Владимир! Влез, ако обичаш! Отсега ви моля да го извините, Анатолий Евгениевич. Той е простичък човек. Не се обиждайте, ако нещо бъде не както трябва…

В кабинета влезе Демидич и помещението веднага отесня, така поне се стори на адвоката.

— Това е господин Вержбицки. Води защитата на Фишкин. Има желание да се запознае с теб — поясни Лиля, обръщайки се към момъка.

С цялото си огромно тяло, също като мечка, Демидич се извърна към адвоката и го погледна. При този мрачен поглед Анатолий Евгениевич усети как сърцето му се сви и сякаш изведнъж спря.

— Владимир… Извинете, нямам честта да знам бащиното ви име…

— Афанасиевич — подсказа Лиля.

— Владимир Афанасиевич, вие сте телохранител на Лилия Василиевна, нали?

— Е и? — гръмко произнесе Демидич.

— Ами питам ви — така ли е, или не е така?

Демидич се обърна към следователката:

— Тоя какво, да не ме е взел в плен, а? Май ме подлага на разпит?

Анатолий Евгениевич изумено вдигна вежди.

— Володя — укорително произнесе Лиля. — Това не е разпит. Известният адвокат се интересува…

Момъкът пак изгледа Вержбицки и се обърна към Лиля:

— Той не ми харесва.

— Откровено казано, донякъде и на мен — засмя се следователката.

Демидич отново се обърна към адвоката и се надвеси над него, кажи-речи, целият.

Анатолий Евгениевич неволно зяпна и под мрачния, някак нечовешки поглед на момъка сякаш загуби ума и дума. Предпазливо стана, мина ребром покрай него и бързо изчезна зад вратата. Лиля не бе очаквала такава реакция.

— И таз добра, просто да му се не начуди човек! — възкликна тя.

Демидич се приближи до нея и я вдигна на ръце. Лицето му сияеше от нежна, добродушна усмивка.

— Мечок! Пусни ме веднага. Ще вземе да влезе някой.