Републиката на крадците [bg]

— Значи, си струва да се живее.

— Не бъди глупак — каза тя. — Да си свършим работата в кръчмата и да се върнем, преди братята Санца да се опитат за последен път тайно да се замъкнат в „Позлатените лилии“.

Тръгнаха си от кръчмата със студено варено пиле, маслини, черен хляб и два мяха с жълто вино, на вкус нещо средно между терпентин и пикня на оси. Колкото и просто да беше, яденето се превърна в царско пиршество в сравнение с осоленото месо и сухарите, насипани в каси, в задната част на каруцата. Храниха се в мълчание, отвличани само от Петте кули, просветващи в настъпващата нощ, и от гладни насекоми.

Джийн се нагърби да поеме първата стража (нито един истински каморец, най-малкото от тези, които са се измъкнали от Хълма на сенките, можеше безгрижно да разчита на Провидението дори ако се намираше буквално в сянката на градския стражеви пост). Като изразиха своята признателност за благородната му жертва, останалите четирима се наместиха да преспят под каруцата — потни и тормозени от комари.

Локи се сети, че фактически това не е първият път, когато двамата със Сабета спят заедно в буквалния смисъл, макар че са разделени не от друго, а от близнаците Санца в цялата им красота.

„Пълзим, преди да проходим — каза си той и въздъхна. — Вървим, преди да се затичаме.“

— Ей — прошепна Галдо, сгушил се до гърба му, — ти нали не пърдиш насън?

— Как би различил пръдня от естествената си миризма, Санца?

— Засрами се, тук няма никакви Санца, забрави ли? Казвам се Асино.

— Да, ти си магаре — прозя се Локи. — Със сигурност.