Републиката на крадците [bg]

— Не блестиш с красноречие така, както там, горе? — И Сабета почука по челото си.

— Сабета, аз… Ценя мнението ти повече от всичко на света. Смърт ми е да не го зная. Смърт ми е и да не зная дали съм го получил. Толкова години живеем заедно, а между нас всичко е замъглено. Не знам какво съм направил, за да е така, но съм готов да се хвърля под препускащи коне, за да се изясним, повярвай ми.

— Защо смяташ, че е нещо, което си направил ти, което можеш да промениш по желание? Не съм някаква алгебрична задача, която просто чака правилния отговор, като бъде решена от тебе, Локи. Да не би някога да си мислил, че аз… Богове, накара ме да заеквам. Да си мислил, че аз може усилено да допринасям за това… за това неловко положение?

— Усилено да допринасяш ли?

— Да, като че имам собствени неудържими мотиви, понеже не съм портрет, нарисуван с маслени бои, или някакъв друг декоративен предмет на желания…

— Харесваш ли ме? — попита Локи, шокиран, че се е осмелил да изтърси въпроса. Това беше покана да сложи сърцето си на наковалнята и то да бъде размазано с чук. Хиляди бяха нещата, които Сабета можеше да каже, за да свършат работата на чука. — Поне малко? Приятно ли ти е някога в моята компания? Поне не ме ли предпочиташ пред една празна стая?

— Има моменти, когато празната стая е голямо изкушение.

— Обаче…

— Разбира се, че те харесвам — каза тя и вдигна ръце, сякаш за да го докосне окуражително, но не завърши жеста. — Можеш да бъдеш умен, изобретателен и чаровен, макар че рядко виждам и трите едновременно. А и… Понякога наистина ти се възхищавам — дано ти помогне това, че го чуваш.

— Това, че го чувам, е всичко за мен — каза Локи и усети, че тежестта в гърдите му се превръща в приятна топлина. — Това, че го чувам, си струва хилядите притеснения. Защото… Защото и аз изпитвам същото. Към тебе.

— Не изпитваш същото — каза Сабета.

— Напротив, изпитвам — каза той. — Дори когато не правиш квалификации с обратния смисъл.

— Но това е…

— Ей, вие!

Рамото на Локи беше докоснато от огладена тояга — тупна го леко, но нямаше как да не ѝ обърне внимание. Към тоягата бе прикрепен набит мъж с кожен портупей и жълто-зелената куртка на градски страж, придружен от по-млад свой колега, носещ фенер на края на един прът.

— На средата на пътя сте — каза едрият жълтодрешковец, — а не в някоя гостна. Чупката.

— Веднага, сър — каза Локи с един от своите гласове на почтен градски жител; понеже полицаят не беше ядосан, от Локи не се изискваше да направи нещо повече. Двамата със Сабета се махнаха от пътя и тръгнаха в сянката под стената, където светулките рисуваха бледозелени дъги на фона на мрака.