Драконите на изчезналата луна [bg]

След като поне на първо време се освободи от натрапената му отговорност, той побърза да настигне Одила, която продължаваше да върви през лагера.

— Избягваш ме — каза съвсем тихо, когато я настигна.

— За твое собствено добро — отвърна тя, без да спира. — Трябва да си тръгнеш и да отнесеш вестите на рицарите в Санкшън.

— Точно това смятах да сторя. — Той подхвърли палец през рамо. — Но сега ще ми се наложи да се разправям с този заслепен от любовта си крал на елфите. Назначиха ме за негов телохранител.

Одила най-после се закова на място и се втренчи в него.

— Наистина ли? — Да.

— Идеята е била на Мина?

— На кого другиго?

— Колко умно от нейна страна — отбеляза жената войн, като продължи напред.

— Същото си помислих и аз — съгласи се Джерард. — Случайно да знаеше какви са плановете й за него? Не ми се вярва да действа от романтични съображения.

— Разбира се, че не — отговори тя. — Мина ми разказа всичко за него. Може в този момент нещата да не стоят по този начин, но кралят има потенциал да се превърне в силен и обаятелен водач на народа си. Мина е прозряла опасността и е направила възможно най-доброто, за да й се противопостави. Не съм много наясно с политическите игри на елфите, но доколкото разбирам, те трудно биха последвали някой друг освен собствения си владетел.

— Защо просто не го убие? — попита Джерард. — В сравнение с това, което му причинява в този момент, смъртта ще бъде просто обикновена милост…

— Така ще го превърне в мъченик и ще даде оправдание на народа му да продължи борбата. Сега не правят нищо друго, освен да стоят и да чакат завръщането му. Галдар ни наблюдава — рече внезапно тя. — Най-добре да продължа сама. Не идвай с мен.

— Но къде отиваш?

Тя не го погледна.

— В задълженията ми влиза да нося храна на чародеите. И да се погрижа да я изядат.

— Одила — каза Джерард, като я задържа. — Все още вярваш в могъществото на този Един бог, прав ли съм?

— Да — отвърна тя. Погледна го бързо и предизвикателно.

— Макар вече да знаеш, че могъществото му произлиза от злото?

— Зло, което лекува болните и носи утеха и спокойствие на стотици — поправи го тя.

— Но пък и възвръща мъртвите към извратен живот!

— Още нещо, което може да стори само един бог. — Сега Одила го погледна право в очите. — Вярвам в този бог, Джерард. Но което е по-важното, ти също вярваш в него. Това е истинската причина, поради която все още си тук.

Рицарят направи опит да й отговори нещо смислено, но откри, че не успява. Това ли се опитваше да му каже онзи вътрешен глас? По собствена воля ли беше тук, или бе просто един от многото затворници?