Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Но това е една четвърт от всички тях – в гласа на Кат прозвуча недоверие.

— Знам. Изпълнителният директор на УСО заявил, малко преди десанта в Нормандия, че било неизбежно организацията да даде изключително много жертви във Франция.

— Но продължавали да изпращат там жените?

— Така е – Елиът се намръщи и бутна настрани чашата си. – И което е още по-страшно, изпращали жените в нелегални мрежи, за които се е знаело, че били компрометирани.

— Какво искаш да кажеш? – попита боязливо Кат.

— УСО не обръщало внимание на подозрителните радиосъобщения от своите агенти, които би трябвало да ги предупредят, че нацистите знаят за съществуването на тези мрежи и че някои от техните агенти вече били заловени. УСО продължавало да изпраща мъже и жени във Франция и ги оставяло да влязат в нещо, което на практика било капан. Някои от жените, заловени от германците, били откарани в Равенсбрюк.

Кат загледа мрачното лице на Елиът.

— Какво друго? Имам ужасното предчувствие, че това не е всичко.

Той кимна.

— Става още по-страшно. Сигурна ли си, че искаш да продължавам?

Кат кимна на свой ред.

— Всички от УСО смятали, че пленените агенти ще бъдат затворени в обикновени затвори – продължи Елиът. – Че след като Франция се присъединила отново към Съюзниците, щели да бъдат освободени. В случая с жените това било налудничаво предположение, тъй като били на щат в граждански организации в Британия – а не военни – което означавало, че нямали военен статут. Нацистите не били длъжни да ги третират като военнопленници и разбира се, не го правели. Междувременно в УСО убедили сами себе си, че ако чакат достатъчно дълго, агентите ще се появят някъде из Франция. Това не се случило.

Кат потрепери.

— Нима не отишли да ги търсят?

— Не само че не го направили, но дълго време отказвали да публикуват имената на изчезналите или да възложат на Червения кръст да започне да ги издирва. Имената на Марго, на Либърти и на Скай Пенроуз щели да бъдат в този списък, ако той бил съставен. Но да оповестят имената, означавало да признаят, че били използвали жени за шпиони. Очевидно за тях било по-важно да прикрият фактите, отколкото да намерят тези жени. И след това Вера Аткинс – която била началник на жените в УСО, поискала от Министерството на външните работи информация за лагер, за който била чула, наречен Равенсбрюк. И единствената информация, която получила, била, че Равенсбрюк е относително непознат и че там няма британски затворници. Това се случило през април 1945 година. Месец по-късно първата британка, затворничка в Равенсбрюк, пристигнала на Юстън Стейшън. Всички тези груби грешки означавали, че Равенсбрюк и неговите жертви ще бъдат изключени от военната ни история. Заради това знам толкова малко за него. Една от причините.