Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

Топлината си бе отишла. На нейно място се бе възцарила студенина, която се просмукваше в костите и никога не изчезваше. Пръстите на краката я боляха от нея. Както и сърцето.

И отново го видя, онова нещо, което не си позволяваше да си припомня – мигновеното отвращение на лицето на Никълъс, когато Марго му бе казала да танцува със Скай.

Така че тя бе танцувала с всички други, в опит да забрави неговия ужас.

Справедливо щеше да бъде да му обясни.

Бързо се изправи, за да може да си тръгне веднага след това.

През онази нощ в небето Марго му бе казала: Когато моряците виждали Огъня на свети Елм да избухва в пламъци над мачтите на корабите им, го смятали за добра поличба. Може би ще бъде такава и за теб. Войната ще свърши. Двамата със Скай ще бъдете заедно.

Начинът, по който го бе казала, бе накарал Никълъс безразсъдно да помисли, че прави предсказание. Че подобно на майката на Скай, вижда бъдещето. Поразителният син огън наистина приличаше на обещание. Но, разбира се, не можеше да го каже на Скай и затова така внезапно бе млъкнал.

А сега Скай се бе изправила и неговата грубост отново я бе отблъснала. Готвеше се да протегне ръка, да се извини, да я помоли да седне, когато тя заговори.

— Ще изпадна в изключително неловко положение – каза тя с поглед, вперен в хоризонта. – Но не мога да те виждам повече и трябва да обясня защо.

Никълъс замръзна. Искаше да стане, да се възпротиви, но крайниците му бяха безчувствени. Да не вижда повече Скай? Мисълта бе непоносима. Заслепен, той също се втренчи в хоризонта, онази фиксирана точка, която можеше да им каже дали излитат правилно, също както Скай бе неговата фиксирана точка, която го удържаше в правилната посока: – Скай…

Тя погледна надолу към него и му се усмихна толкова нежно, че сърцето му спря.

— Знам, че не искаш да чуеш това – каза тя. – Но вече не мисля за теб като за приятел от детството ми.

В мига в който произнесе тези думи, той със сигурност разбра, че е забелязала как той се отдръпна, когато Марго му предложи да танцува със Скай в Дипломатическия клуб. Надяваше се да не е, защото съзнаваше, че жестът му говори точно за обратното на това, което имаше предвид. Но ако тя повече не го смяташе за приятел, може би мислеше за него като за нещо по-малко. Човек, който я бе отблъснал.

Искаше да откъсне луната от небето и да я угаси в морето, така че тя да не може да види мъката, изписана на лицето му.

— Беше само… – започна той. Само опит да постъпи правилно. Правилно, в един объркан свят. Свят, който сам не можеше да промени.

Но тя продължи да говори.

— Мисля за теб като за нещо много повече от това. А не трябва.

Тя гневно се взираше в пясъка.

— Марго с пълно право никога няма да ми проговори отново, ако узнае. А също и ти, след като ти го кажа. Защото начинът, по който мисля за теб, е… като за мъж. Мъж, когото аз… – гласът й заглъхна.

Никълъс се насили да се изправи, бавно, като не искаше да направи нещо, което би могло да я накара да замълчи или да си отиде. Вече бяха на сантиметри един от друг, топлината между телата им пареше. Той я подтикваше с очи да продължи да говори. Изглеждаше сякаш всичко бе спряло в очакване, затаило дъх в този миг, който трябваше да настъпи, който най-после бе тук и бе прекалено значителен за всеки един от тях, за да може да се справи с него.