Вещерите от Сарамир

Внезапно в съзнанието й изплува една картина, достатъчно ярка, за да бъде и видение. Времето навън сякаш бе замръзнало и Мишани беше отново на плажа в залива Матакса, а лятното слънце искреше по гребените на вълните. Зад нея идваше Кайку, понесла в ръцете си пясъчен рак с размерите на чиния, която се смееше, докато гонеше приятелката си. В този миг в сърцето на Мишани нямаше нищо друго, освен радост, безгрижие и свобода.

После — реалността. Тя примигна.

Каляската се бе смачкала навътре, а острите дървени трески се бяха спрели на сантиметри от лицето й.

Мишани започна да диша отново. Звуците от външния свят постепенно взеха да проникват в изкорубената каляска. Разнесоха се писъци — първо един, а после много. Тя чу лакомото ръмжене на пламъците, стъпките на бягащите нозе, виковете за помощ. Зашеметена, още не бе способна да свърже онова, което достигаше до сетивата й и да определи какво се бе случило. Вместо това се концентрира над измъкването си от ковчега, в който се бе превърнала каляската. Бе тласната срещу едната врата, когато другата се продъни, ала тя се бе деформирала от удара и не искаше да се отвори, колкото и да я напъваше девойката. Тя пробва да удари с лакът капака на прозореца и той милостиво поддаде. Мишани се провря оттам и изпълзя навън под лъчите на залязващото слънце; в разрошените й коси се бяха заплели десетки тресчици.

Трябваха й само няколко секунди, за да разбере какво се е случило. Епицентърът на експлозията си личеше много добре по следите от сажди. Нещо — най-вероятно някаква карета, защото сега бе невъзможно да се определи — бе избухнало край пътя, разрушавайки корнизите на лихварската палата в съседство. Раздробени останки от коли и димящи конски крайници осейваха епицентъра; те бяха поели основната част на ударната вълна, която в противен случай щеше да убие Мишани. Вместо това каляската й бе запратена срещу една друга карета отдясно и двете превозни средства се бяха слели в невъобразима бъркотия от развалини.

Навсякъде около нея касапницата бе жестока. Мъже, жени и деца лежаха неподвижно на пътя или пък висяха приковани от стърчащите руини, срещу които бяха запратени. Част от ранените стенеха и се гърчеха на земята, а други накуцваха около проснатите тела. Наоколо се валяха окървавени откъснати крайници. Въздухът миришеше на кръв, сяра и остър дим. Някаква благородна дама надаваше жалостен вой, надвесена над овъгления труп на мъртвия си съпруг. Гоми лежеше проснат до мъртвите коне, теглили каляската й, а мозъкът му се бе разтекъл по паважа. Някъде гореше огън, а отвъд района на експлозията хората крещяха и бягаха, обзети от неистова паника. Мишани се сепна, когато още един взрив процепи въздуха наблизо и град от трески и камъчета се посипа върху главата й. Писъците замлъкнаха, само за да се извисят отново.