През дебрите на Балкана

Най-сетне долу се чуха стъпки и гласове. Вратата се отвори и блесна светлина. Видях да влизат двама, четирима, петима, шестима мъже, които седнаха върху постланите на пода рогозки.

Сега, богато светлината осветяваше отдолу пода от пръчки, върху който лежах, вече не ми изглеждаше чак толкова благонадежден. Имаше доста големи и опасни дупки. «Много е здрав» — беше казала старицата. Аз обаче вече не мислех така.

Дъждът беше прониквал през потрошения покрив, мокрил беше натрупалата се тор и я бе превърнал в плътна кора. Може би поради тази причина се бе задържала тук, а не бе паднала долу в стаята.

Аз обаче се бях движил по тази кора и резултатът можеше да бъде фатален за мен. За мой ужас забелязах, че намиращите се долу предмети бяха покрити с белезникавосив, на места дебел цял пръст прах, а отгоре на това отгоре продължаваше да се сипе дъжд от прахоляк.

Това обаче беше забелязано едва когато мъжете бяха седнали върху рогозките.

Онзи, който носеше свещта, висок, сух мъж, който явно беше стопанинът, погледна ядосано нагоре и каза:

— Джехенеме гитме кедие, ону йолдюрим! (Проклета котка! Ще я убия!)

Можете да си представите, че изобщо не помръдвах, дори едва се осмелявах да дишам.

До стопанина седеше моят любезен домакин, коларят. До него бяха просякът Шабан и братът на Деселим от Исмилан. Едната ръка на просяка беше превързана, а на челото си имаше доста голяма цицина. Изглежда, бе успял да избяга от ковача след храбра борба с него. Другите двама не бях виждал никога досега. Носеха копча, значи бяха посветени, и имаха физиономии, които най-точно могат да бъдат характеризирани като отвратителни. В окъсания пояс на единия освен обичайните оръжия имаше и още нещо, което бях склонен да приема за прашка. Не знаех, че това оръжие и до ден днешен се използва по тези места.

Двамата мъже мълчаха, говореха останалите.

Просякът разказа за случилото се в колибата, а после и за нощната ни среща и как е попаднал в ръцете ми и в тези на ковача. Вързаният за коня пленник е трябвало да язди без съпротива, докато рано на другата сутрин стигнали до едно село и се отбили при някакъв познат на ковача. Там обаче бил на гости един приятел на просяка, който го развързал и така му се удало да избяга с коня. После ковачът го преследвал и успял да го настигне. Завързал се ръкопашен бой, в който просякът наистина получил няколко силни удара, но все пак се спасил с бягство. Разбира се, продължил прекъснатото си пътуване за Исмилан с най-голяма бързина и там в странноприемницата научил, че съм отсядал в нея, но вече съм заминал.

Щом братът на Деселим разбрал, че нося значката на брат му, защото той си е счупил врата, веднага тръгнал с просяка да ме преследва. Знаел е, че в Мелник ще отседна при търговеца на зърно и със сигурност ще ме открие при него.