Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
Но това никога не траеше дълго. Лечението ми действаше срещу симптомите, но не и срещу заболяването и аз с болка установих, че пациентът ми се нуждае от все по-големи дози въодушевление, за да реагира. Често ми се налагаше да измислям нови предизвикателства и впрягах цялото си въображение, за да изнамирам все по-силни усещания.
— Музикалният магазин?
— Не.
— Гробището?
— Банално.
— Естрадата в парка?
— Вече сме го правили.
Вярно беше: предишната нощ влязохме в общинския парк и изпотрошихме всички седалки пред градската естрада, както и малките заграждения наоколо. Не ми беше приятно да го правя: помнех как като съвсем малко дете майка ми ме водеше в парка, как лятото ухаеше на окосена трева, хотдог и захарен памук, как оркестърът свиреше. Помнех как Шарън Снайд седеше на един от сините пластмасови столове и пушеше, докато аз марширувах нагоре-надолу под ритъма на невидим барабан. За миг това ме накара да се смутя. Тогава бях на шест години и все още имах майка, която миришеше на цигари и „Цинобър“, и нямаше нищо по-внушително и великолепно от градската естрада през лятото, и само хулиганите чупеха и рушаха.
— Какво има, Пинчбек? — Беше късно, на лунната светлина лицето на Леон изглеждаше гладко, мрачно и проницателно. — Много ли ти дойде?
Да. Много, дори прекалено. Но не можех да го кажа на Леон; в края на краищата той беше пациентът.
— Хайде — пришпори ме той. — Приеми го като урок по добър вкус.
Направих го и бързо се опомних. Леон ми нареди да разруша естрадата, аз му отвърнах, като го предизвиках да върже консервени кутии за ауспусите на всички коли пред полицейския участък. Залозите нарастваха, предизвикателствата ставаха все по-сложни за изпълнение, дори до степен на сюрреализъм (върволица от умрели гълъби, завързани за оградата на парка, поредица от живописни графити по стените на Методистката църква), драскахме и цапахме стени, чупехме прозорци и плашехме малките деца от единия до другия край на града. Оставаше само едно място.
— „Сейнт Осуалдс“.
— Не става.
Досега бяхме избягвали училището, като се изключат рисунките по стените на спортната зала. До тринайсетия ми рожден ден оставаха броени дни, а с него наближаваше и загадъчната и дългоочаквана изненада. Баща ми се правеше на спокоен, но аз виждах, че едва се сдържа. Не пиеше, беше подновил упражненията си, къщата беше безупречна, а на лицето му се бе появила напрегната, суха усмивка, която не издаваше какво става вътре в него. Приличаше на Клинт Истууд в „Скитникът от платата“, малко дебел за Клинт, но със същите присвити очи и съсредоточено очакване на някакво апокалиптично събитие. Харесваше ми — това говореше за решителност — и не исках да съсипя всичко заради някаква идиотска шега.
— Хайде, Пинчбек. Fac ut vivas. Живей си живота.
— Какъв е смисълът? — Не биваше да упорствам прекалено, защото Леон щеше да си помисли, че се страхувам да приема предизвикателството. — Правили сме го в „Сейнт Осуалдс“ милион пъти.
— Не и това. — Очите му блестяха. — Предизвиквам те… Предизвиквам те да се покатериш на покрива на параклиса.
После ми се усмихна и в този миг видях мъжа, който би могъл да стане, подмолния му чар, неустоимия му хумор. Блъсна ме като юмрук — любовта ми към него, единственото чисто чувство в цялото ми сложно, тъжно юношество. Хрумна ми, че ако беше поискал да скоча от покрива, сигурно щях да се съглася.
— На покрива?
Той кимна.
За малко да избухна в смях.
— Добре, ще го направя — казах аз. — Ще ти донеса нещо за спомен.
— Няма нужда — отвърна Леон. — Сам ще си го взема. Какво? — попита той, като видя учудването ми. — Нали не мислиш, че ще те оставя да се качиш сам?
6
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Сряда, 3 ноември
Пет дни, и нито вест от Найт. Нито дума и от Бишъп, макар че завчера го видях в „Тескос“ с разсеян поглед да бута количка с котешка храна (дори не съм сигурен, че Пат Бишъп има котка). Заговорих го, но той не ми отвърна. Приличаше на човек, който взема силни успокоителни и трябва да призная, че нямах смелост да завържа разговор.
Знам, че Марлийн му се обажда всеки ден да проверява дали е добре — жената има сърце, което не може да се каже за директора: той забрани на всички учители да общуват с Бишъп, докато нещата не се изяснят.
Полицаите пак стояха тук цял ден — трима души, разпитваха учителите, момчетата, секретарките и всички останали с бездушната ефективност на училищни инспектори. Отворена е телефонна линия, на която момчетата могат да се обаждат анонимно, за да потвърдят вече установеното. Много момчета се обадиха — повечето настояваха, че господин Бишъп не би могъл да направи нищо нередно. Други бяха привиквани за разпит в извънучебно време.