Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Извърнах ръце нагоре към слънцето. Те в миг се стоплиха, сякаш светлината попи в кожата, проникна в линиите и браздите на дланите ми. Тя властваше над всичко тук. Всичко наоколо, окъпано в нея, излъчваше блестящ летен цвят. Дори такива неосезаеми неща като времето и паметта споделяха прелестта на лятната светлина. Лапнах един лимонов бонбон и продължих да седя, докато той не се разтопи в устата ми. После още веднъж дръпнах силно стълбата, за да се убедя, че е прихваната здраво.
Оказа се, че слизането по гъвкавата въжена стълба вътре в кладенеца е много по-трудно, отколкото съм си представял. Стълбата беше от памучна нишка, усукана с найлон, и безспорно си беше здрава, краката ми обаче не бяха устойчиви. Гумените подметки на маратонките се хлъзгаха всеки път, щом понечех да преместя надолу крака си. Трябваше да се държа толкова здраво за въжето, че дланите ме заболяха. Слизах бавно и предпазливо, стъпало по стъпало. Но колкото и надолу да се спусках, дъно нямаше и нямаше. Сякаш слизах цяла вечност. Припомних си звука на камъчето, ударило се в дъното. Все пак кладенецът имаше дъно! Но слизането по проклетата стълба отнемаше много време.
След като бях преброил двайсет стъпала, ме обля вълна на ужас. Заля ме внезапно, сякаш ме удари ток, и аз застинах на място. Мускулите ми се вкамениха. От всяка пора по тялото ми рукна пот, краката ми се разтрепериха. Немислимо е да има толкова дълбок кладенец. Насред Токио. Точно зад къщата, където живеех. Затаих дъх и се ослушах, но не чух нищо. Туптенето на сърцето отекваше в ушите ми с такава сила, че престанах да чувам цикадите, които пищяха горе. Поех си дълбоко въздух. Бях на двайсетото стъпало, а не можех нито да продължа да слизам, нито да се кача отново горе. Въздухът в кладенеца беше студен и миришеше на пръст. Тук долу беше отделен свят, откъснат от повърхността, тук слънцето изобщо не напичаше. Погледнах нагоре към отвора на кладенеца, който сега беше съвсем мъничък. Беше пресечен точно на две от половинката на дървения капак, която бях оставил. От долу отворът приличаше на полумесец в нощното небе. „Скоро в продължение на няколко дни ще има непълна луна“, ми беше казала Малта Кано. Беше го предсказала по телефона.
Страхотно. И когато ми хрумна тази мисъл, усетих как силите напускат донякъде тялото ми. Мускулите ми омекнаха, дъхът ми излезе на плътен облак.
Напънах се да събера последните си сили и пак заслизах по стълбата. Още малко, казах си. Още съвсем мъничко. Не се притеснявай, има дъно. На двайсет и третото стъпало го стигнах. Кракът ми опря пръстта на дъното на кладенеца.
Първото, което направих в мрака, беше да опипам с върха на маратонката дъното на кладенеца, без да се пускам от стълбата, в случай че там долу има нещо, от което трябва да се дръпна. След като се убедих, че няма вода или нещо със съмнително естество, стъпих на земята. Оставих раницата, отворих ципа и извадих електрическото фенерче. Струята светлина ми даде първата ясна представа за мястото. Пръстта по дъното не беше нито много твърда, нито много мека. И за щастие беше суха. Тук-там имаше камъчета, явно хвърлени от някого. Единственото друго нещо, паднало в кладенеца, беше пакетче от чипс. Осветено от електрическото фенерче, дъното на кладенеца напомняше повърхността на Луната, както преди много време я бях видял по телевизията.
Цилиндричните стени на кладенеца бяха голи и гладки, тук-там с мъх. Кладенецът беше прав като комин с малкия полумесец светлина при отвора далеч горе. Сега, когато гледах натам, виждах колко дълбок е кладенецът. Пак подръпнах силно въжената стълба. Усетих я в ръцете си здраво закрепена и това ме поуспокои. Докато си е на мястото, можех да се кача горе когато си поискам. След това си поех дълбоко въздух. Ако не се брои едва доловимият дъх на мухъл, ставаше за дишане. Най-много се бях притеснявал за въздуха. По дъното на кладенците той е застоял, а в сухите понякога има отровни газове, които се просмукват от пръстта. Преди доста време бях чел във вестника за човек, който слязъл да копае кладенец и се отровил от метана на дъното.
Поех си дъх и седнах, облегнах се на стената. Затворих очи и оставих тялото си да свикне с мястото. Добре де, казах си: ето ме на дъното на кладенец.
6.
Завещани имоти
Седях в мрака. Високо горе като знак за нещо се носеше съвършеният полумесец светлина, очертан от капака на кладенеца. Но светлината горе не достигаше до дъното.