Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Два месеца — каза Накор.
— Коя дата е днес?
— Два дни след Банапис — каза Калис.
— Но тогава флотата на Изумрудената кралица…
— Е в Тъмните проливи — отвърна по-младият син на кралицата на елфите. — Антъни ми направи една далекогледна леща и двамата наблюдавахме.
Пъг попита:
— А Миранда? А Макрос? — Огледа се. — А Томас?
— Когато ти пострада, те отидоха да потърсят отговори под планините Ратх’Гари — каза Калис. — Ще идеш ли при тях?
— Не мисля — отвърна Пъг. — Двамата с теб трябва да идем на друго място.
— В Крондор?
— Първо там, но после трябва да идем в Сетанон.
— Много други неща имам да свърша, преди да стъпя в Сетанон — каза Калис.
— Не — настоя Пъг. — Трябва да дойдеш с мен в Сетанон.
— Откъде знаеш? — попита Калис.
— Просто знам. — Той погледна кралицата на елфите и се поклони. — Господарке, когато съпругът ви се върне, предайте му, че ние ще сме там.
Агларана кимна.
— Но първо трябва да се нахраниш и да отдъхнеш. Държаха те жив с изкуството на магията и тялото ти е изтощено.
— Факт, който ми е болезнено ясен — отвърна Пъг, очите му се подбелиха и той рухна в ръцете на Накор.
Съзнанието му се възвърна бавно, но накрая Пъг се събуди и завари Шо Пи да седи до него и да го гледа.
— Колко време? — попита Пъг.
— Един ден, една нощ и по-голямата част от този ден.
Пъг се надигна. Кожата го сърбеше и мускулите му бяха схванати, но установи, че макар все още да е изтощен, този път тялото му го слуша. Изправи се колебливо на крака и се огледа. После прокара длан по брадичката си и забеляза, че брадата му отново пониква. Бяха го преместили в малка стаичка, издялана в ствола на огромен дъб, а като пристъпи зад тежката завеса на входа видя, че обителта му се отваря към частната градина на кралицата и Томас. Агларана разговаряше кротко с двамата си сина.
— Добре дошъл — поздрави го Калин.
Пъг приседна бавно, като остави Шо Пи да го придържа за лакътя.
— Благодарности за всичко, което сте направили — каза Пъг.
— Ние само помагаме на онези, които се борят, за да се съхрани това — рече кралицата и махна с ръка като да обхване целия Елвандар.
— Малко повече от това — вметна Накор, който току-що бе дошъл на поляната. — Целият свят.
— За еледел светът е Елвандар — рече кралицата на елфите.
Накор седна до Пъг, изгледа го и каза:
— Ще живееш…
— Благодаря за успокоението — сухо отговори Пъг.
Накор се засмя.
— Кога тръгваме за Крондор?
Пъг погледна към гаснещото слънце.
— Там вече е вечер. Добре е да тръгнем призори.
— Още една нощ почивка ще ти помогне — каза Шо Пи.
— Освен това, Накор — добави Пъг, — двамата с теб трябва да обсъдим някои неща.
— Например? — попита Калис.
— Някои неща — повтори Пъг. — Съжалявам, но трябва да останат между Накор и мен.
Калис сви рамене.
— Така да е. Но аз все пак ще се радвам да се върна в Крондор. Имам да свърша там още много неща.
— Ти трябва да идеш в Сетанон.
Калис присви очи.
— Имам задължения.
— Все едно, трябва да си в Сетанон.
— А баща ми?
— Той може също да има нещо общо с това, но мисля, че то е нещо, което само ти си способен да свършиш.
— Какво е то? — попита кралицата.
Пъг въздъхна.
— Не знам.
Накор се засмя, гръмко.
— Все едно аз го казах!
Пъг сви рамене.
— Не мога да кажа откъде го знам, Калис. Но ти трябва да си в Сетанон. И не можеш да рискуваш да не отидеш там. Което значи, че не можем да разчитаме на теб в битката. Ти трябва да тръгнеш право за Сетанон… веднага.
Калис изглеждаше раздвоен. Пъг и баща му бяха почти легендарни фигури, мъже, чиято мъдрост и сила бяха неоспорими, но той самият се беше грижил за изковаването на отбраната на принца, също като Уилям, Джеймс и останалите.
— Но имам да свърша толкова много неща…
— Има много мъже, които ще свършат тези неща — каза Накор. — Но ако Пъг е прав, има само един мъж, който трябва да е в Сетанон, когато битката приключи.
— Защо? — попита Калис.
— Ще разберем, когато му дойде времето — каза Накор с неизменната си широка усмивка. — Тогава всичко ще ни се изясни.
— А другите? Баща ми, Макрос и Миранда?
Накор сви рамене.
— Те си имат своите грижи, убеден съм.
— Винаги, когато си помисля, че съм видял всичко, което има да се види, все се появява нещо ново и смайващо — каза Макрос.
Демонът пристъпяше неловко от крак на крак. Бяха си общували с него постоянно, откакто им проговори и се появиха някои проблеми. Демонът сам по себе си като че ли беше лишен от разум, но под контрола си го държеше нечий друг разсъдък. Проблемът беше в това, че тази разумност бе ограничена в рамките на демонската природа. На два пъти Макрос и Миранда се принудиха да усмиряват съществото и с дни да слушат гневния му вой.