Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Изгубихме „Принца на Крондор“ и „Кралски бързолет“. По груба преценка сме потопили тридесет или малко повече от техните товарни кораби, и половин дузина бойни галери.
Рийвис погледна към кърмата. Вражеската флота се виждаше на хоризонта като ниска черна грамада.
— Нямат ли край?
— Явно не, сър. Как е адмиралът?
— На ръба.
— Можем ли да обърнем към Тулан?
— Не, пълна скорост към Фрийпорт. Такива са заповедите.
— Ами адмиралът?
— Той заповяда така. — Рийвис въздъхна. — Изчакваме седмица във Фрийпорт, после тръгваме за Крондор. — И повтори тихо: — Той заповяда така.
— А после?
— Не знам. Докато адмиралът не се възстанови, всичко е в ръцете на лорд Венкар в Крондор.
Първият помощник видя колко разтревожен е капитанът. Принц Николас, най-младият син на принц Арута, беше адмирал на флотата на принца и върховен командващ на Кралските морски сили на Запада, откакто двамата се помнеха. Беше човекът, който държеше флотата единна и, нещо повече, беше кралска особа, най-малкият брат на краля. Да умре точно той щеше да е достатъчно тежко, но да умре, когато Кралството ужасно се нуждаеше от своя флот, беше трагедия.
— Командването поемам аз — каза Рийвис. — Съобщете за раняването на принца. И заповядайте пълна скорост към Фрийпорт.
— Слушам, сър.
Накор гледаше Пъг.
— Ще се събуди ли скоро? — попита Калис.
— Може би. Може би не.
Исаланецът загледа как ученикът му продължава да насочва целебните енергии, подпомаган от Тъкачите на заклинания на Елвандар. Накор беше вечерял с Калис, Калин и майка им и бяха обсъдили какво е най-добре да се предприеме.
Накор се съгласи да отиде с Калин в Крудий, където щяха да използват транспортното устройство на цураните, за да стигнат до Крондор. Шо Пи щеше да остане в Елвандар и да продължи да помага в лекуването на Пъг.
— Жалко, че не мога да разбера какво става там — каза Накор.
— Къде? — попита Калис.
— В ума на Пъг. Нещо става там, и само боговете знаят какво е.
Пъг се носеше в пустошта и знаеше, че отново е отделен от тялото си. Само че този път не разполагаше с отправни точки, както когато му помогнаха елфските Тъкачи на заклинания. Не знаеше дори къде е отишъл в пустотата. Последното, което си спомняше, бе как се подготвяше да атакува флотата на Изумрудената кралица. После дойде някаква ослепителна мълния и той се озова тук, зареян.
Имаше също така някакво усещане за отминаващо време, но не можеше да каже откога е тук. В пустотата нямаше как човек да се ориентира, нито в пространството, нито във времето.
След това до него стигна глас: „Здравей“.
„Кой е тук?“
И изведнъж се озова другаде, в някакво царство на сенки, но все така без никаква отправна система. Исполински фигури, които го смаляваха до нищожност, го обкръжаваха. Бяха достатъчно близо, за да почувства колко са големи, но и достатъчно далече, за да не може да възприеме цялостната им форма. Формата им грубо наподобяваше човешка, стига определението „човешка“ да се приложеше твърде щедро. Всяка от тях седеше на гигантски трон. Пъг усети, че тези фигури са живи, макар да приличаха по-скоро на колосални статуи, изсечени от скала с неведом произход.
Опита се да се взре в подробностите, но умът му сякаш не можеше да задържи образа на онова, което виждаше. Обръщаше се от фигура към фигура, но всеки път, щом му се стореше, че е разпознал нещо, то му убягваше.
— Кой проговори? — попита той на глас, но във въздуха не отекнаха думи. Чу гласа в собствения си ум, но звук нямаше.
От сумрака се появи нова фигура, облечена в черна роба. Пъг изчака търпеливо, докато фигурата се приближи до него и свали воала, скриващ лицето й. Той попита:
— Познавам ли те?
— Срещали сме се, магьоснико — отвърна му един леден глас и Пъг усети физическа болка, която го прониза като кама.
— Лимс-Крагма! — каза той.
Богинята кимна.
Пъг се огледа и каза:
— Но това не е твоето царство.
— Всичко рано или късно е в моето царство — отвърна Богинята на смъртта. — Но не е мястото на нашата предишна среща, магьоснико.
— Кои са тези гигантски фигури?
Богинята протегна ръка.
— Тези са Седмината властващи.
Пъг кимна.
— Къде сме?
— В селенията на боговете — каза Богинята. — Това, което помисли, че си видял, когато се опита да откъснеш Макрос Черния от ума на Сариг. — Тя махна с ръка и в сумрака изникна бледо видение на Небесния град, обкръжаващ най-долната третина от гигантските фигури на седемте Велики богове. — Но онова, както и това, е само поредното ниво на възприятие. Въпреки твоето могъщество, почти недостижимо за смъртен, ти не притежаваш способността да възприемеш истински нашата реалност.