Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Чух, че там се промъкнал някакъв бял скитник… А? Какво казахте? Ваш приятел? Така!… Значи вярно са говорили, че там се появил един от тези verdammte93… Какво е намислил той? И намерил пътя, мошеникът! Не ми е съвсем ясно. Патусан… там си режат едни други гърлата… Не е наша работа…

Мелезът не се доизказа и изпъшка:

— Пфу! Всемогъщи боже! Ех, че горещина! Ех, че горещина! Та, значи, в края на краищата има нещичко вярно в тази история и…

Той затвори едното от силно потъмнелите си очи (клепачът му непрекъснато играеше), а с другото злобно ме погледна изпод вежди.

— Чуйте — каза той тайнствено, — ако… разбирате ли… ако този човек действително се е сдобил с нещо, което си заслужава — не някакво там зелено стъкълце… разбирате ли… аз съм правителствен чиновник и вие, нали, ще кажете на мошеника… А? Какво? Ваш приятел?…

Мелезът продължи невъзмутимо да си седи изтегнат в креслото.

— Да, точно така! Радвам се, че ви намекнах. Предполагам, че вие също нямате нищо против да получите нещо от мен! Не ме прекъсвайте! Само ще му кажете, че съм чувал за това, но не съм подавал рапорт до правителството си. Още не съм подал. Разбирате ли? Защо да подавам рапорт? А? Кажете му да дойде при мен, ако го пуснат оттам жив. Нека да се пази? А? Обещавам да не му задавам никакви въпроси. Но тихичко, разбирате ли? Вие… вие също ще получите нещо от мене. Малка комисиона за безпокойството. Не ме прекъсвайте. Аз съм правителствен чиновник и никакъв рапорт няма да подам. Това е сделка. Разбрахте ли? Познавам добри хора, които охотно ще купят всяка вещ със стойност; мога да му дам такива пари, каквито този негодник не е виждал. Познавам хората като него.

Той отвори и двете си очи и ме погледна втренчено, а аз стоях над него съвсем смаян и се питах дали се е побъркал, или е пиян. Мелезът се потеше, пъхтеше, слабо стенеше и се чешеше с такова отвратително спокойствие, че не можах да издържа тази картина и си отидох, без да го разбера.

На другия ден, като завързах случаен разговор с поданиците на малкия туземен раджа в същото градче, аз установих, че дотам бавно бе достигнал по крайбрежието слухът за някакъв тайнствен бял човек в Патусан, притежател на чуден скъпоценен камък — огромен изумруд, който не се поддавал на оценка. Очевидно изумрудът повече от всички останали скъпоценни камъни въздействува на източното въображение. Разказаха ми, че белият човек се сдобил с изумруда както благодарение на удивителната си сила, така и поради хитрост — получил го от владетеля на една далечна страна и като избягал незабавно оттам, в голямото си отчаяние се явил в Патусан, където изплашил народа с неукротимата си жестокост, която, изглежда, нищо не можело да усмири.

Повечето от събеседниците му поддържаха мнението, че камъкът, изглежда, носи нещастие — като знаменития камък на сукаданския94 султан, който предизвикал в древността войни и нечувани бедствия за страната. Може би това бил същият този камък — но никой не знаел с положителност. Всъщност историята за баснословно големия изумруд почнала да се разпространява от времето, когато в архипелага се появили първите бели хора; и вярата в него е толкова упорита, че преди по-малко от четирийсет години холандците направили официална анкета. Такава скъпоценност, обясни ми старият човек, от когото научих почти всичко за този изумителен мит за Джим — старецът заемаше длъжността писар при жалкия малък местен раджа, — такава скъпоценност, ми каза той, вдигнал към мене почти слепите си очички (от уважение към мен седеше на пода на каютата), се запазва най-добре, ако я пази жена. Но не всяка жена е подходяща за това. Тя трябва да бъде млада — тук той дълбоко въздъхна — и нечувствителна към съблазните на любовта. Старецът скептично поклати глава. Но такава жена, изглежда, съществува. Говорили му за някаква висока девойка, към която белият човек се отнасял с голямо уважение и грижа и която никога не излизала сама от къщи. Разказват, че белият човек прекарвал с нея почти целия ден. Те свободно се разхождали заедно, той пъхнал ръката й под своята и я притискал до себе си — ей така — по най-необикновен начин. Старецът предполагал, че това може да е лъжа, защото действително такова поведение е много странно; но, от друга страна, нямало никакви съмнения, че тя крие на гърдите си скъпоценния камък на белия човек.