Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
По такъв начин, независимо дали призракът е плод на моята фантазия или не, аз въз всеки случай мога да посоча онзи знаменателен факт, че гробът не беше изоставен. Ако добавя, че самият Джим бе направил примитивната ограда, на вас тутакси ще ви стане ясен своеобразният характер на тази история. В това как той приемаше спомените и привързаността на друго човешко същество се съдържаше нещо характерно за неговата сериозност. Той имаше съвест — и то романтична.
През целия си живот жената на отвратителния Корнелиус не бе имала друг събеседник, довереник и приятел освен своята дъщеря. По какъв начин бедната жена се бе оженила за този ужасен малакски португалец след раздялата с бащата на нейното момиченце и от какво беше предизвикана тази раздяла, от смъртта ли, която бива понякога милосърдна, или от жестоко стечение на обстоятелствата — всичко това остава тайна за мен. От малкото, което спомена пред мене Щайн (а той знаеше толкова истории), идвам до мисълта, че тя е била необикновена жена. Баща й бил бял и заемал висок пост; той бил един от онези богато надарени хора, които не са достатъчно тъпи, за да жадуват за успех, и чиято кариера толкова често рухва в сянката на някой облак. Предполагам, че на нея също е липсвала тази спасителна тъпота — и кариерата й завършила в Патусан.
Общата наша съдба (защото къде ще намерите човек — имам предвид истински, мислещ човек, — който да не си спомня смътно как е бил напуснат в момент, в който е притежавал някого или нещо по-ценно от живота?)… общата наша съдба с особена жестокост преследва жените. Тя не наказва като господар, но подлага жертвата си на дълго мъчение, сякаш утолява някаква скрита, непримирима злоба. Може да се помисли, че, определена да управлява на земята, тя се мъчи да стовари злобата си върху онези, които биха могли най-лесно да се изтръгнат от мрежите на земната предпазливост; защото само жените умеят понякога да вложат в любовта си онзи едва доловим елемент на нещо свръхчовешко, който ни внушава страх. И аз се питам с недоумение: какъв ли им изглежда светът — дали той има същата форма и субстанция, каквато познаваме ние? Един и същи въздух ли дишат с нас те? Понякога си представям света безразсъден и възвишен, в който възбудено треперят техните смели души — свят, озарен от сиянието на всички опасности и себеотрицания. Обаче подозирам, че на света има много малко истински жени, макар, разбира се, да са ми известни многобройността на човечеството и численото равновесие между двата пола.
Но аз съм уверен, че майката е била също такава истинска жена, каквато изглеждаше дъщерята. Неволно си ги представям и двете: отначало млада жена и дете, после старица и млада девойка — страховитото сходство и бързия ход на времето, преградата на горите, уединението и блъсканицата около тези два самотни живота; и всяка дума, която те си разменят, е била изпълнена с тъга. Имало е, изглежда, признания; предполагам, че те са се отнасяли не толкова до фактите, колкото до съкровените чувства — съжаление, страх, заплахи; имало е несъмнено и предпазливост — предпазливост, не напълно понятна на по-младата, преди да умре по-старата… и преди да се появи Джим. Тогава, уверен съм, тя е разбрала много — не всичко — и главно страха. Джим я наричаше с име, което означава скъпоценност, скъпоценен камък — Джуъл. Хубаво име, нали? Но Джим бе способен на всичко. Той беше равен със своето щастие и, изглежда, бе равен и със своето нещастие. Наричаше я Джуъл и произнасяше името така, както би казал „Джейн“ — любовно, спокойно, съвсем по домашно. За пръв път чух това име десет минути, след като се бях озовал в двора на Джим; отначало момъкът така ми разтърси ръката, че едва не я откъсна, после изтича по стълбите и радостно развълнуван като малко момче, завика към вратата под тежката стряха: