Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
— Алекс — заговори настойчиво, без да може да спре треперенето си, макар да стискаше раменете на пилота. — Мога ли да разчитам на теб, че ще взривиш кораба, ако онази гадост проникне тук? Защото ако не мога, смятай се за освободен от длъжност и поставен под арест в каютата си, считано от този момент.
За негова изненада Алекс не реагира с гняв, а просто посегна и хвана ръцете на Холдън над китките. Лицето му беше сериозно, но очите му излъчваха благост.
— Да се запечатам в пилотската кабина и да се приготвя да потопя кораба. Слушам, сър — козирува той. — Каква ще е командата за действие?
— Пряка заповед от мен или Наоми — отвърна Холдън със скрита въздишка на облекчение. Не беше нужно да казва: „Ако това нещо проникне вътре и ни убие, за теб ще е по-добре да се взривиш заедно с кораба“. Пусна го и пилотът направи крачка назад. Широкото му лице бе угрижено. Паниката, която заплашваше да надвие Холдън, можеше да се изплъзне от контрола му, ако позволеше на някого да му съчувства, затова той каза: — Върви, Алекс. Върви веднага.
Алекс кимна. Изглеждаше, че иска да каже още нещо, но после се врътна кръгом, отиде до стълбата за екипажа и се покатери в пилотската кабина. Няколко секунди по-късно Наоми слезе по същата стълба, а след малко и Еймъс се качи от машинното.
Наоми заговори първа.
— Какъв е планът? — Бяха близки от достатъчно дълго време, за да може Холдън да познае почти неприкрития страх в гласа ѝ.
Той помълча, докато вдиша дълбоко още два пъти.
— Двамата с Еймъс ще отидем да видим дали можем да го изтласкаме през вратите на товарния отсек. Върви да ги отвориш.
— Готово — отзова се тя и се закатери по стълбата към командния център.
Еймъс го наблюдаваше замислено.
— И как смяташ да го „изтласкаме“ през онези врати, капитане?
— Ами — рече Холдън, — мислех си да го напълним с куршуми, а после да изгорим с огнехвъргачка каквото е останало. Така че по-добре да вървим да се екипираме.
Еймъс кимна.
— Мамка му. Имам чувството, че току-що свалих тези гадости.
Холдън не страдаше от клаустрофобия.
Никой, избрал за професия дългите космически пътешествия, не страдаше. Дори човек да успееше някак си да мине през психологическите тестове и симулациите, обикновено едно пътуване бе достатъчно, за да отсее онези, които могат да понесат дълги периоди в тесни затворени помещения, от онези, които пощръкляваха и трябваше да бъдат упоени за обратния път.
Като младши лейтенант Холдън бе прекарвал дни в разузнавателни корабчета, толкова малки, че буквално не можеш да се наведеш да си почешеш стъпалата. Беше пълзял между вътрешната и външната обшивка на бойни кораби. Веднъж остана в противоускорителното си кресло двайсет и един дена по време на едно свръхскоростно пътуване между Луната и Сатурн. Никога не бе сънувал кошмари, че стените го смазват или че е погребан жив.
Но сега, за първи път през петнайсетте си години на почти непрекъснати космически полети, имаше чувството, че корабът около него е прекалено малък. Не просто тесен, а задушаващо тесен. Чувстваше се като уловено в капан животно.
На по-малко от дванайсет метра от него някой заразен с протомолекулата седеше в товарния отсек на кораба му. И той нямаше къде да се дене.
Обличането на бронята изобщо не намали чувството за теснота.
Първо се слагаше онова, което пехотинците наричаха „кондом в цял ръст“. То представляваше дебел черен прилепнал комбинезон, изработен от множество слоеве кевлар, гума, противоударен гел и сензорна мрежа, която следеше жизнените му показатели и получените наранявания. Върху него се обличаше малко по-широкият скафандър, който имаше свои собствени слоеве самозапечатващ се гел, така че мигновено да поправя разкъсванията или дупките от куршуми. И накрая идваха различните пристягани с ремъци пластини, които можеха да отклонят свръхскоростен куршум или да разпрашат външните си слоеве, за да разсеят енергията на лазер.
Холдън имаше чувството, че се увива в собствения си погребален саван.
И все пак, въпреки всичките си слоеве и тежест, бронята не бе толкова страшна, колкото сервоусилващите брони, носени от специалните части. Онези, които момчетата от флота наричаха „ходещ ковчег“. Казваха им така, защото всичко, което е достатъчно мощно да пробие такава броня, щеше да втечни пехотинеца вътре, така че изобщо нямаше нужда да си правиш труда да я отваряш. Просто я хвърляш цялата в гроба. Това беше преувеличение, разбира се, но мисълта да влезе в товарния отсек, облечен в нещо, в което не би могъл дори да се движи без допълнителната сила на сервомоторите, го плашеше до смърт. Ами ако акумулаторите се изтощят?